автор: Gargabela

По нежното ти слепоочие
пръстите ми рисуват
злачните сенки на мислите ми,
които падат по лицето ти,
като прозрачни листенца на роза,
толкова леки и чисти,
всяко носещо образ на пълна луна.

Вдишваш уханието ми на себичен ирис,
танцуващ със себе си
по поляни от лунна светлина
и се усмихваш.
Знаеш че аз съм
твоята капризна душа.

Отново ще ме последваш
в онези бягства от делника,
които спират дъха, но са пълни с музика
и карат кръвта ни да цъфти-
алени макове - големи и ярки.
Една споделена, замайваща красота.

Затвори очи! В зениците ти
устните ми шепнат и се разпадат
на ноти от невинност и грях.
Слушай и мълчи.Залязва една дълга тъга.
По слепоочието ти отново рисувам
своя неизказан страх
от дебнещата в сенките самота.