автор: HAVA

За четиридесет дни издигнаха къща за чудо и приказ. На три ката. Дори и съседите не можеха да повярват. Дорде разнесат клюката, че тримата братя къща строят и ето, че удариха кръста на покрива, за да възвестят на света за стопаните и да получат благословия от роднини, близки и комшии.
Кой отдето минеше по малката стръмна уличка,забавяше крачка и затаяваше дъх: „Ама как така, има-няма за месец и то без да се карат, без да делят – не може да бъде!”
Просъница ли бе, реалност ли, един Господ си знаеше, ама строяха! Скърцаха със зъби, стискаха юмруци, кога волю неволю се спречкваха един срещу друг, хулна дума за не си кажат, че една майка ги е родила и грехота бе и от Бога, и от хората. А работата ги спречкваше, но ги и сближаваше. Майстор бе най-малкият – Стоян, а Злати и Йовчо, бяха доста по-големи от него.

Викаха им Радановите. Трима братя бяха, и тримата задомени. Помагаха си, слушаха се,дечица гукаха в домовете им, но и завистта ги следваше по петите. Старият им баща, Радана, така се и спомина мълчешком, като че ли всичко отпреди бе наредил. Остави само жена си – баба Гана да се радва, да гледа или да жали...
Много бяха видели – много препатили. Злати и Йовчо се радваха на внуци и гледаха на житейският си опит като на нещо много ценно и мъдро, и винаги бяха готови съвет да дадат или да помогнат, но все не вярваха, че той най-малкият не само ще знае, но и ще може... Все им се струваше, че се изхвърля, че приказва на халост или по-скоро, за да се удари в гърдите и да каже: „Аз!” А той беше „Аз” беше Азът сред строителите на малкото градче и комуто бе съградил дом, го тачеше както подобава.
За изненада на рода, Стоян първи и първом дом построи, деца създаде и чак тогава дърво посади. На своите си каза: „”Сам се научих, а сега мога и вас да науча, да ви помогна, стига да пожелаете, че на квартира или в бордей не се живее!”
Изсмяха му се. Заболя го. До кръв го заболя. И тази обида заседна трайно в гърлото му, стоварваше се тежко на масата свита в юмрук, давеше се в ракийката, просветваше като мълния в очите му: „Ще дойде ден и ще им докажа!” Тази мисъл го крепеше, даваше му сили, беше цел в живота му.
И този ден дойде. Първо уреди Йовчо да се включи в кооперация. „Сега вече като построи, видя щое мъка и отговорност, видя щое гордост да бъдеш мъж..., уредих го в живота!” – така си мислеше Стоян и продължаваше да си мисли вече пета година.
И ето, че тези мисли се изплъзнаха от устата му най-неочаквано на връх Нова година. Бяха се събрали да празнува в дома му и кога попрехвърлиха мярка с ракийката, същите тези мисли, станаха причина за скандал, който ги пръсна на три страни:
- Не! Точно ти и никой друг няма право да ми казва, че ми е построил кооперацията. Сам бях, сам строях, всичко с двете си ръце, а никой не дойде да ме види, да ме попита, та дори и само една метла да завърти... Нямаш право! И ако продължаваш да говориш, че ти си бил, че от тебе имам дом, няма да ти стъпя повече в къщата, да ме прощава жена ти! – Йовчо се давеше в мъка и гняв. Ръцете му ту се свиваха в юмруци, ту шареха по лицето му, като да се опитваха да премахнат нещо невидимо, което като че ли се бе вкопчило в гърлото му и го душеше.
- Хайде да се махаме! – другият по-голям брат, Злати подбра челядта си и със забързани крачки, с присвити от почуда, смут и страх рамене, и стиснал жена си под ръка, задръшна вратата след себе си.
Опразни се домът на Стоян. Замря глъчката от събралите се да почетат майка си, братя. Потулиха се и нанякъде децата му. Свита на един стол хлипаше жена му.
- Млъкни! – гневът му се пръскаше на всички страни, поскачаше по разхвърляните чаши на отрупаната новогодишна маса, изпълваше стаята и спотаяваше всичко живо.
- Защо?! – недоумяваше тя – Защото се опитах да те спра?! Защото против братя не се отива или... – страховитото му проскърцване със зъби, сподирено от огненият му поглед я смълча. Сви се. Сви се в душичката си и реши да не му приказва или поне докато се пооправят нещата. После реши, че те са братя и...
В стаята като сянка напред назад се носеше майка му, баба Гана. Никой не я забелязваше, а и кой ли..., за какво ли...? Така посрещнаха новата година – отчаяни, омерзени, без желание дори за надежда и това безсилие от не на място казаните думи дълго след това тровеше всеки нов ден. Никой не идваше. При никой не отиваше. Не си приказваха. Нямаше за какво, а и щаха ли да се чуват...?! И децата не се виждаха кога отиваха и кога се връщаха от училище. „Защо?!” – все по-често се четеше в погледа му и търсеше успокоение в скута на жена си, а ръцете й станаха отпуснати, мълчанието – търпеливо.
- Ти си с тях! Тях обичаш! На тях държиш, а мене мразиш... – мъката му все още се бореше с гнева му.
- Не говори така... Та те са ти братя, те са твоя кръв, като мене ли искаш да останеш – без баща и майка, без брат и сестра, без приятели...?! Недей! Не ти ли стига? Без братя не се живее, майка си ще умориш така..., не виждаш ли, че хлябът ти горчи, а водата ти присяда...?! – търпението й даваше сили, а опитът й подсказваше в кой момент би прекалила – Иди, иди и им се извини – най-сетне набра смелост да му каже и сърцето й запърха като пред изпит.
Стоян не реагира.
Дните минаваха и трупаха времето пред себе си. Жена му отдавна бе престанала да се надява, че всичко ще се оправи, когато една вечер той се върна подпийнал, ухилен, щастлив:
- Аз се сдобрих! Поисках им прошка и те ми простиха – говореше за кой ли път.
Като че ли от целият дом, не, от сърцата им се срути камък. Бликна радост, звънна в светлината на лампите, потъна в очите, преля в целувките. Чакаха я. Ах само как я чакаха тая радост. Всичко свърши, всичко, а не предполагаха, че всъщност едва сега всичко започва.

Два дни по-късно на вратата звънна Злати. Посрещнаха го като Дядо Коледа – позакъснял, но незабравен. Разпитваха го, прекъсваха се един друг, не можеха да се спрат, но искаха да знаят каква изненада им носи. А той носеше! Търпеливо ги изчака да се нашумят, усмихваше се с тях и когато му останеше секунда време, посягаше да отпие глътка вино – така бързо бе отрупана масата. Когато поутихнаха Злати рече:
- Ще строя къща! Решил съм го и то... ти ще я построиш! Вземи Йовчо за мойстор, той знае, може, вече е строил!
По сериозно не можеше и да бъде. Усмивката на Стоян помръкна. Не отскоро появилите му се бръчки се врязаха още по-дълбоко. Шамар ли бе или предизвикателство?! А може би точно сега бе моментът да им докаже, че е майстор, че е „Аз-ът” сред строителите, че не могат без него. Мисълта му заработи на бързи обороти. Помълча минута, две и после отсече:
- Ще трябва да плащаш заплати за майстори, за общи работници през работните дни, а събота и неделя ще караме на миджия. Трябва да ти е ясно! И понеже си ми брат, ще бия пазара, но първо искам плановете да видя – иначе не мога!
После почти всяка вечер умуваха, обсъждаха, решаваха. Прехвърляха плановете от ръце на ръце. Разглеждаха ги, шареха извъздуха с ръце, коментираха разпалено и мечтаеха. Злати наблюдаваше и пресмяташе на ум. Не споделяше с никого. Не обичаше да споделя, докато една вечер, след като разбра, че моментът е дошъл, каза:
- Тежки времена са. Всичко е скъпо. Където и да попитах, никой не се наема за по-малко от сто хиляди, че и до сто и двадесет отиват. Май Стоян ще излезе прав, а и навсякъде за него говорят, че работел най- без пари, че бил луд за работата си, но и луд към хората си.
Скоро след това Злати извика при себе си двамата си братя. Там беше и майка им - баба Гана, ей така: за кураж, за авторитет, за уважение към белите й коси и черните дрехи, които носеше. Говореха бавно, с тежест, сериозно. Решаваха парите, които трябваше да се дадат, за да се издигне къщата на червено:
- Шестдесет хиляди! Повече не давам! – отсече Злати и протегна ръка.
- Имаш я! – отвърна Стоян и добави: - но не забравяй, че последната дума е моя!
Йовчо, който само мълчаливо наблюдаваше, обхвана с двете си длани, стиснатите ръце на братята му. Баба Гана проплака:
- Ех, мама, да можеше да ви види сега баща ви... – и сподавила сълзите си, посегна да прегърне и тримата едновременно, като разпери раце, които до този момент бе прилепила плътно до гърдите си, като в чута само от майчиното й сърце, молитва. Благославяше ги.
Дните изпълнени с радост отлитаха незабележимо. Тази пролет щъркелите носеха не само бебета, но и надежда, която разпукваше с всеки цветец по клонките на дърветата, играеше в слънчевите зайчета, скрили се между листата им, бълбукаше в ромона на бързо отминаващият дъжд и грейна силно от висините на първия наречен ден.
Струпаха се роднини и комшии да помагат, а и приятели не липсваха. От първите слънчеви лъчи до заник слънце гътнаха стария бордей, като прибираха всичко, що можеше да им послужи. Приличаха на мравки, които си знаеха работата.
- Е-ей това не са хора – шегуваше се Злати – помага на бате си да си събори къщата... – но дълбока, едва забележима мъка се отцеждаше по лицето му. Как би задгърбил двадесет и пет години живот в този дом, та бил той и бордей?!
На другият ден остана сам. Всеки си имал работа, всеки бил зает с нещо.
Злати стоеше сам сред двора, пристъпяше тежко, подритваше натрошеният кирпич, бавно се навеждаше, за да вдигне някоя и друга заровена тухла,пъшкаше, сякаш животът му бе свършил. Сринал бе спомените си, надеждите си и макото в този дом. Тук бе довел жена си като булка. Тук се родиха двете му деца. Тук бе делил хляба си с приятели, тук бе омъжил по-голямата си дъщеря, тук се радваше на внуци..., а ето сега достигна по квартири да ходи. Добре, че е Йовчо, та му отстъпи малкият си апартамент, за да не плаща на чужди.
- Какво се чудиш и маеш? – върна го от мислите му Стояновата жена. Не я бе усетил, но се зарадва. Била дошла да помага, ей така, защото била безработна и нямало какво да прави.
За десетина дни почистиха и изкопаха огромен трап за мази и основи. Що фадроми и самосвали се извървяха, що пари потроши, то трябваше да подготви за майсторите, за да не губят време, а да строят. Така бе заръчал Стоян.
И майсторите започнаха да строят. Строяха и построиха на един дъх, на три ката, за чудо и приказ – същата тази къща, що бе издигната на малката стръмна уличка само за четиридесет дни..., дето притъяваше дъха на всеки, който минеше оттам и смайваше с майсторлъка и чевръстието на тримата братя, които строяха без да се карат. Но кой би знаел, че тази къща ги събра от трите страни, на които се бяха пръснали?! Кога се огледоха – разбраха, че са били само свои, те тримата, зетят на Злати и Данчо синът на Йовчо. Само от време на време бе идвал по някой и друг работник, познат на Стоян, за да върви по-бързо строежът. И нали бе поел отговорност, той си правеше сметките, плащаше на момента и хайкаше, като че ли само това му е било в акъла.
Злати мълчеше, смяташе вечер парите и се чудеше – да се радва ли..., да не се ли радва...
Вече бяха покрили къщата. Пазарът бе приключил, а когато удари калемът онемя от почуда. Платил бе само тридесет хиляди: „Та нали трябваше да са шестдесет?! Може би Стоян си ги иска на куп!” – недоумяваше той.

- - -

Слънцето клонеше на запад. Поглеждаше крадливо с едно око между къщите и отправяше последен прожектор към насядалите в гаража мъже. Сякаш не му се прибираше, като че ли искаше да чуе и види всичко.
На импровизираната маса бяха наредени пластмасови чашки с ракия, а между тях се мъдреше дълбока паница с прясна салата. Умората бе отпуснала плащите им. Загрубелите ръце стискаха току що запалени цигари. Мълчаха.
- Ха наздраве за добрата работа – посегна Злати към ракийката.
- Значи така, без мен – прекъсна ги Стояновата жена. Не се смутиха от нея. Тя и без това все никнеше там, дето не я сеят.
- Пак ли си тук – живна Злати и й направи място до себе си: – Само че нямам нищо за теб. Погледна я сконфузено и посочи към наложената маса.
- Не се безпокой! Стига ми да ви гледам заедно – отвърна тя и се усмихна.
До нея приседна етърва й, жената на Злати. Липсваха само Йовчовата невеста, която съвсем отскоро се радваше на първо внуче... и майка им.
Злати извади тридесетте хиляди и ги подаде на Стоян. Той ги пое с грубите си ръце и без да проговори отдели от тях само пет и ги остави на масата. Погледна Йовчо и всмукна дълбоко цигарен дим. Кроеше нещо.Очакваха го с напрежение. Знаеха, че последната дума е негова.
Цяла вечност пушеше тази цигара, дорде бавно я смачка между пръстите си. Уж гледаше в двете купчинки от пари, но всъщност не ги виждаше, а гледаше някъде през тях, като във отвъдното. После взе по-голямата сума, повъртя я из ръцете си,като че ли пресмяташе нещо на ум и каза:
- Вземи ги! Те ще ти трябват за мазилката! Това е!
Сякаш гръм удари от небето. Слънцето хвърли последен лъч по лицата им и се скри. Дълбока и чиста тишина обхващаше всичко.
- Ама защо? – недоумяваше Злати. Въпросът му се четеше и по лицата на останалите. – Какво ще остане за теб?!
- Братя – отвърна Стоян и прегърна и двамата.
Вече щастлив, той стоеше помежду им. Слънцето изгря на усмивките им.

Мая Златева