автор: pureblack

Едрите капки дъжд се прегръщаха по покрива и съвсем единодушно се стичаха по пролуката между две счупени керемиди. Шумно и някак си напевно като църковен хор падаха и се разделяха по перваза на малкия прозорец на задната стая. В стаята беше полу-тъмно.

Прегъната на две от жал старица провираше погледа си между две тънки свещици, които също като нея сякаш от същата скръб се бяха поогънали
В средата на стаята на дървената маса лежеше ковчег, а в него между положените от старицата градински цветя беше нейният старец.
Облечен в черния костюм, с който ходеше само в града, дядо Митю лежеше кротко.
На лицето му имаше изписан като от зограф щастлив израз с едва доловима срамежлива усмивка, сякаш в последните си мигове беше разговарял с ангели. В събраните му на гърдите ръце трепкаше свещица, а под тях имаше малко, смачкано листче, което сякаш стареца все още стискаше и непременно искаше да го отнесе със себе си в отвъдното.
Баба Анка не плачеше. Старостта почти беше се докопала до корените на живеца и, и беше пресушила сълзите, тези жизнени сокове в човешката душа.
Нямаше за къде да бърза. От вчера насам не шета.не готви не слага и не вдига масата. Две комшийки и помогнаха, и я оставиха сама, защото за последно тази нощ тя можеше и искаше да вижда лицето на мъжа си, докато му говори. Много неща му каза. Разказа му и за неща, които през годините не бе му разказвала. От време на време дори се усмихваше. Спомняше си хубавите неща с него през почти шестдесетте години изживяни заедно. Не беше лесен живота с него. Дядо Митю беше странен човек. На младини беше безгрижен и веселяк.
Живота беше морето, което трябваше да се преплува, а той вярваше, че може да плува достатъчно добре и има сили да го направи.
А той живота капеше зрънце по зрънце- ден след ден като загребано с шепи зърно от делва.
Много неща се случваха- и хубави, и лоши. Често ходеше Митю в града. Запознаваше се с хора, вършеше разни работи и се прибираше в село.
Крехко узрялата възраст на младежа, подобно на пролет, изригнала с всичката си сила и жажда за живот, бленуваше красота и любов. Обсебваше съзнанието си с всичко,което сметнеше за хубаво. Пътя към града минаваше през красива долчинка, която в завета си пазеше красивите тайни на замръкващите и осъмващите в нея. Там Митю сядаше и вадеше стар кавал останал от дядо му, който беше личен свирач в селото. Дядото скоро се беше споминал и Митю носеше кавала му винаги в себе си. Не можеше да свири. Е докарваше една- две къси мелодии, ама си представяше, че може и потъваше в оскъдните топли звуци изтръгнати от кухото дърво прорязано с мерак от някой си майстор.
Слънчевият ден сякаш водеше за ръка пеещата душа на Митю. Този ден беше красив и съдбоносен. Той седна на един едър камък, за да си почине. До него, без да се плаши, една напъчена кокошка ровеше битието си и осигуряваше по-нататъшното си съществуване с малки червейчета, които за жалост не бяха улучили точното време да се покажат та и те да се порадват на Слънцето. Тогава мина тя! Митю я погледна и тя свенливо рече „Добър ден”. Нещо му парна сърцето. Душата му изпусна ръката на Слънцето и се взря в момата. Хубава мома беше. Казваше се Ангелина. Името толкова и подхождаше, сякаш когато са я кръщавали, в черквата сам небесен ангел беше слязъл и се беше съгласил да и стане кръстник.
От този ден нататък Митю искаше всеки ден да ходи в града. Пътя изминаваше бързо и дори не се спираше в долчинката да и разкаже и той своята тайна.
Пролетта мина бързо, много бързо. Лятната работа погълна всички. Няколко месеца Митю не беше виждал Ангелина. Тя още по тъмно отиваше с баща си и майка си на къра и по тъмно се връщаха. Няколкото срещи с нея бяха като буйните, пролетни дъждове. Семенцето на живота в сърцето му покълваше. Митю беше хвърлил мерак на нея, но от нея нишан не идеше.
Пролетта мина бързо- много бързо. Есента я сгодиха- за гражданин.
Много, много тъжни звуци чу долчинката тогава. Митю сякаш изтръгваше най-жалните тонове от красивото кухо парче дърво, прорязано от някой си майстор.
Долчинката вече си и маше и Митювата тайна. Мина време. Успокои се Митю, само че вече душата му не подаваше ръка на Слънцето, а мълчалива и замислена докосваше с поглед облещените звезди над село.
Денят беше слънчев и задушен. Работата по полето беше замряла. Тук- там изпод някоя сянка се чуваха човешки гласове.
Под една голяма щедра бука три моми метнали забрадките на един клон, се възползваха от дебелата сянка и си работеха нещо. Митю мина и поздрави. Познаваше едната мома- Енчовата дъщеря- Калина. Поседна той при тях, разговориха се и без да иска срещна свенливия поглед на другарката и. Беше светла, приветлива мома и срамежлива. Нещо бодна сърцето на Митю. Това бодливо чувство не го беше спохождало от навремето, когато видя Ангелина. Момата се казваше Анка. Есента се сгодиха. Сватбата мина скромно. Хубава и добра мома беше Анка. И силна.
Живота си течеше както си му е реда. Преживяваха и хубави, и лоши работи. Само Ангелина Митю не можа да преживее и забрави. Зимата лоша треска тръшна Митю на легло. Цяла неделя не можа да стане. Булката му превиваше гръб да носи вода, да готви, да цепи дърва- да му е топло. Слагаше на гърдите му лапи със сушени билки и мед, а той се потеше и се мяташе в несвяст. През нощта Анка се събуди и го видя да плаче. Попи с кърпа челото му и го хвана за ръката. Той се вкопчи в нейната. Дълго време милва ръката и, и прошепваше само едно име- Ангелина. Още бяха млади. Тя не го попита нищо. Той никога не спомена пред нея за Ангелина. Митю се беше превърнал в хладен и сериозен мъж. Обичаше Анка и се грижеше за нея. Живота си течеше както си му е реда. Дните се отронваха като капките на утринната роса, обрулени от изгревния ветрец.
Капеха си дните и напояваха земята с всякакви истории. Сега Митю пращаше жена си в града ако имаше да се върши някакава работа. Той с години не беше ходил там.
Анка често спираше в завета на доличнката и плачеше. Питаше я за Ангелина, а долчинката мълчеше, защото пазеше тайните само за себе си. Анка беше силна жена. Не го попита нито веднъж за това.
Живота си течеше както си му е реда. Много пъти когато Митю беше болен или тъжен, Анка знаеше, че пак ще повтаря на сън това име и тя ще го чува отново и отново. Никога не му спомена за това. Тя го обичаше и се грижеше добре за него.
Почти шестдесетгодишния им живот заедно нарисува красив семеен портрет. Синове, една дъщеря, внуци и правнуци.
Есента беше влажна и студена. Дядо Митю се разболя тежко и легна на легло за дълго. Два месеца баба Анка се грижи за него. Коренчето на живота му вече вехнеше и скоро щеше да се прекърши. Тежката болест беше изцедила силите му. Не чуваше, не можеше да стане и плачеше. Плачеше, и когато не бе в несвяст галеше ръката на жена си, и си прошепваше, че живота му с нея е бил хубав и достоен, дори се опитваше да се усмихва. Когато пристъпите го хвърляха в несвяст, шепнеше името на Ангелина и плачеше. Баба Анка усети, че времето му свършва. Нещо в сърцето и се прокъса и силния и инстинкт и подсказа, че нейния Митю си отива. Стана, взе парче хартия и молив и написа: „Ти бе моята Зора- ти си и моят Залез. Все още моля Богу да сме заедно. И...” искаше да продължи, да му каже много неща, но мъката я задави и тя спря. Посегна да напише накрая „... твоя Анка”, но се замисли и се спря- тя обичаше Митю и се грижеше за него. Искаше да си отиде щастлив! Преглътна мъката и написа: „... твоя А.”- знаеше какво ще значи това за него. Заболя я, но му подаде бележката. Тя обичаше Митю и искаше да си отиде щастлив. Митю взе бележката, прочете я, погали ръката на жена си и изпадна в несвяст. Прошепна „Ангелина” и следобяд издъхна.
Дъждът се стичаше на едри капки по покрива и се процеждаше между двете счупени керемиди. В стаята беше полу-тъмно. В ковчега сложен на масата лежеше Митю, стискайки малкото парче хартия, сякаш непременно искаше да го отнесе в отвъдното. Баба Анка не плачеше, гледаше лицето му през пламъчетата на двете изкривени свещи и му разказваше много неща. Говореше спокойно и не беше сигурна дали иска да съмне.
Георги Колев Май 2008