автор: Gargabela

Когато красивите думи се изродят в отрова
и тя по напуканите стени на душите ни засълзи,
съскат езиците на змии-мисли... Забрава -
мокра факла тлее в лабиринт от лъжи.
В тъмното изходът е безкрайно далече.
По пода на мъртвешки студен камък-коридор
гърчи се спомен, на бавна тлен обречен.
Меса диаболезе пеят паднали ангели в хор.
И светят в червено очите на изкушението-
жестокият властелин на почернените души.
Във всяка зеница огньовете на неопростеното
овъгляват наивници, посмели да имат мечти....

Мечтите ни са паяци "Черна вдовица",
изяждат любовта си и зачеват пустота.
Когато закрещя - Господи, колко те обичам!!!...,
отмини ме просто, небрежно свивайки рамена.