автор: ahav

Ние мразиме негрите
Но не знаем защо
Може би твърде едри са
И от тъмно тесто.

Но дали антихристи са
Или пък са били
Как ли да ги пречистиме
Или пък изсветлим?

Няма смисъл да питаме
Твърде много въпроси
По-добре е да ритаме
Долу щом сме ги проснали.

По-добре е да бесим
На площада зад църквата
Палачи не по професия
После често повръщаме.

След това у дома си
Преподаваме ценности
А страхът с хладни пръсти
Лази по епидермиса.

И във нашите сънища
Често техните образи
На душите объркани
Питат ни за посоката.

А какво да има кажем –
Че сме слепи зад маските
И не можем да раждаме
Нито пък да показваме.

Затова и мълчим
И дори не помръдваме
Даже да ни боли.
И така до разсъмване.

И така все, докато
Не премахнеме болката
Скрила се в тъмнината
Като мозъчни колики.

Ала не с скалпел, взет
От умел вивисектор
А със лъч многоцвет
От небесен прожектор

И зелен стрък живот
И очи със надежда
И врата или брод
(важното да отвежда)

И любов, и търпимост
Ала не като в проповед
А от хляб и от вино
И от две длани стоплена.