автор: ahav

Аз изгрявам от изток и залязвам на юг
Значи аз не съм слънцето, ами съм някой друг.
Гоня мислите с лодката и ги дебна с хвърчило
После влизам в торбата, без да бъда и шило.
И ръцете протягам сутрин щом се събудя
Всъщност доста по котешки, но с опашка не мърдам.
Съзерцавам си образа, той пък мен съзерцава
Шизофренните двойници – тъжния и забавния.
Някой вика ме – кой ли, лея части в канала
Но не съм само течности, нито черно и бяло.
Търся смисъла, смисъла, а обрасват пътеките
Ставам мост върху бездната и се радвам на леките.
После гаснат и свещите, като памет за другите
И потеглям на шествие със децата и лудите.
И катеря нагоре за да търся спокойствие
Но не съм и Сизиф, че подминах му костите.
И когато накрая на върха съм и силата
Пълни всичките мускули и властта ми опива ме
Ме поглеждат и казват: „Твойта същност е долу
Ти без нея си никой, тялото ти е голо
Тя те вика и плаче, тя без е самотна
Тя е смисъл на всичко, даже и на живота
Докога ще се криеш зад измислени образи
Стига битки безмислени, само болка ти носят
Има хиляди тайнства, но една е загадката
По-добре върху кожа, вместо само в тетрадката.”

... Докога, стига вече, а защо съм, какво съм
Искам пак да се раждам, искам пак да докосвам
Искам този път пътя да е лесния, краткия
По-добре върху кожа, вместо само в тетрадката.