автор: theheart_ofthefire

Съзрях я. Черна и безумно прашна.
С едни такива... никакви ръце.
Очите й се смееха. Не плачеха.
И с нещо ми напомни на дете.

А нямаше дори с какво, защото
косите й приличаха на път,
по който бе преминало среброто
и след нозете му следи блестят...

И тя стоеше нейде сред тълпата
със своите букетчета цветя.
Безизразни се сменяха лицата.
Без нуждата от китка светлина.

Без нуждата да пият аромата,
събиран от сълзите на дъга.
И те подминаха. Но не цената
ги плашеше. А тази доброта.

Защото днес не вярват хората,
че има слънце, без да заболи.
Завеси имат на прозореца.
А във сърцата си кафези. За лъчи.

Но тя стои. Със своите букети.
И всички те са кръстени "надежда".
И още бялото в очите свети,
със нишки от дъждовна прежда.

Защото още вижда бели птици
и им подава своите ръце.
И може би, когато другите ги видят,
ще има смисъл. Да продава светове.



**************

Вдъхновено от :

„На ъгъла между площад „Надежда"
и улицата, водеща в нощта,
една жена от болки побеляла
продаваше букетчета цветя.
Поспрете се за миг, о, бързи хора,
поспрете пред самотната жена
и вижте себе си в лицето нейно,
купете си букетче светлина.
Тя хляб не искаше да проси,
но просеше човешката любов
и гълъбите на площад "Надежда"
дочули бяха майчиния зов"
(Таня Боева - Просякиня)