автор: rainy

Не усети как вулканичната стихия започна да го залива.
Тя облиза с изпиващата си страст кожата на босите му нозе. Пропи се във вените му като отрова и хукна необезпокоявана с пулса на кръвта му. Нагоре. И още. Докрай. Нестинарството се пробуди с цялата болка на същността му. Мускулите му конвулсивно се стегнаха, но бяха заловени в собствения си капан.
ТЯ мълчаливо прегази останките от спокойствие, затаени в слънчевия сплит, превърна го в огнено кълбо, което избухна с всичките си искрящи лъчи и порази с ударната си вълна стоманената му същност. Желязото започна да рони сълзи от безпомощност и се разтопи в прегръдките на ярката горещина, докато безмилостната стихия обхвана в мъртва хватка сърцето му. Разкъса го на всичките му капиляри. Огънят помете крехкото стъбло на цветенцето, впило корен там, в най-дълбокото. То се сгърчи в танца на смъртта, но очите му не се затвориха и укора в погледа му щеше да го преследва, докато диша. И издъхвайки, то упорито и тайничко стисна в шепичката си зрънцето щастие, докато стихията си доставяше неистово удоволствие от неговото унищожение.
И горда от постижението си, тя стремглаво се запъти към последната цитадела. Очите му се затвориха от пронизващата болка, стиснала в менгемето си мислите и съзнанието му. И те се предадоха. Подчинени на белезниците, оковали красивото в него, отчаяно наблюдаваха вихъра на дяволите, дочакали своя звезден миг. Безмилостно потушавани, грубо заравяни и жестоко погребвани, прокълнатите червеи на греховете, съмнението, недоверието, ударите, обидите, мъката, калта, страстите, наказанията, тъмнината, обвиненията, егоизма, отмъщенията, раните, нещастието, пропастите, злобата, чуждите предателства, собствените грешки, непростимите вини изпълзяха подличко като зрители на арената. Гладиаторът щеше да си получи заслуженото. Гибелта му витаеше във въздуха и те го предусещаха със всичките си сетива. И в типично подмолния си стил щяха да го смачкат, но едва след като сринеше и паднеше, изтощен от собственото си безсилие. И безверие.
Без да протегне ръка към никого. Сам. Винаги. По негов избор.
Черното бликна като блатен газ от недрата му. Започна да го души, докато не получи исканото. Признанието. Пред самия него. И не само. На глас. Всичките му страхове комфортно се озъбиха, свалили превръзката на насилственото мълчание. Надпреварваха се, настъпваха се, биеха се кой по-гръмогласно ще го оглуши. Ръцете му инстинктивно се притиснаха към извора на това мъчение. Искаше да го смачка, но гласовете не спираха. Търсеха своето възмездие. Вълната изби като гейзер, погълна с лекота преградите, помете всичко в него и се разля като лава навън. И потърси още жертви, които той не бе успял да прогони навреме и осмелили се да останат до него.
Освободени от безпощадния плен, демоните литнаха на свобода. Оплетоха се в косите му, впиха нокти в топлата му шия, вмъкнаха се в дланите му и ги превърнаха в студени камъни от сгърчени юмруци. Насладили се на рукналата кръв, те се втурнаха да изследват отново упоритото му сърце за останки от пулс. Доволни от заварената пустош, зарязаха умъртвеното и достигнали горещината на устните му, започнаха да танцуват по тяхната чувственост.
Целувките се превърнаха в обвинителен процес.
Уханието на топлия му дъх замръзна като скована от лед река, която се разби от яростта му на трошички гордост.
Вълшебната му прегръдка нямаше кого да прегърне и целенасочено, безпардонно, самообвинително, грубо, жестоко и безмилостно насочи силата на цялата си страст към неговото самоунищожение.
Мислите му избухваха една след друга, причинявайки кратери от поражения без лечение и хриповете на тези каверни започнаха да го душат.
Сърцето му затуптя за миг, но само за да бъде взривено отново и отново.
Душата му се разпъна на кръст и всяка нейна фибра заплака от пожеланата и почти мечтана самотна смърт.
Занемя.
Оглуша.
За всичко.
И всички.
Тишина прониза Нищото.
Дяволите нямаха повече достоен противник и хищно погледнаха един към друг. Ненаситната им лакомия ги доведе до леталност. Поне временна. Лоша новина за лошите. Самоизяждането им като раково образувание изсмука и сетните му сили. Останките им се свлякоха дълбоко в душата му, за да съхранят там грижливо своите заразени клетки до следващата опустошителна епидемия с непредвидими последици. Ако оцелееше от тази.

***

...Ослепелите от болка очи бавно се отвориха. Невиждащият поглед безразлично пробяга по сивото пепелище, представляващо самия него. Разрови уморено купчинката, пулсирала и дишала някога с цялата си любов и страст. Пръстите му неволно изровиха останките на овъгленото стъбълце. Шепичката му още стискаше здраво зрънцето. Той внимателно я разтвори и докосна крехката, изпаднала в кома, усмивка. Лекичко я постави в изсъхналата угар и невярващо насочи тъмния си ирис към небето. Безмълвната му молба оттекна в обгърналите го облаци и се блъсна в прозрачните им стени. Силата на собственото му неопрощение и мълчаливата му безмилостност разтърси крехката им същност. Отекна в тях, прегърна жадното им очакване и ги разби на милион късчета обич.
Заваля...