Жена съм …
Типичната или не, нямам идея, по принцип мразя типизациите.
Обаче жена, да… съм
И това всъщност ми … харесва
Обичам да обикалям магазините и часове наред да блея по витрините или да меря разни дрешки, да избирам цветове, нюанси… успокояващо ми действа
Обичам да облека хубава дреха (особено рокля или къса поличка), която да ме описва и по всичките си извивки да я чувствам като втора кожа. Обичам начина по който се движа когато съм облечена така, обичам да усещам погледите на мъжете, глупаво вътрешно задоволство ме обзема и с иронична усмивчица посрещам завистливите погледи на попреминалите жени, които строго (злобно) ме фиксират с късата пола.
Обичам да усещам погледа ти когато седим един срещу друг и си говорим, когато ме гледаш нежно и ласкаво, когато от нещо си доволен и се хвалиш, или пък когато си доволен от мен и ме хвалиш, изглеждаш особено самоуверен и силен (когато си ядосан хвърляш искри и ме разтреперваш, не е точно страх, а нещо като трескава възбуда, като пред битка, така е, явно са си прави за любовта и войната)
Обичам излъчването ти на победител – от твърдия поглед до рязката походка, или пък ръцете здраво стегнали волана – силата ти попива във въздуха, вдишвам я и се опиянявам и се възбуждам, веднага можеш да ме имаш (това вероятно е имал предвид Ницше с „камшика”, примитивно, но факт, чиста биология – жената се опиянява от силата, жената се покорява безусловно само ако вътрешно е покорена от заряд, по-силен от нейния собствен, ех! макар и примитивно, всъщност си е направо гениално и свръх-мъдро го е измислила природата или който и там да ни е проектирал, ако погледнем с очите на генетиката!)
Обичам да съм в центъра на вниманието, обичам хората от обкръжението ми да одобряват постъпките ми, да съм заслужила одобрението им, обичам и да знам, че ме харесваш, точно ТИ, не само другите, странно, но факт – ако си ме галил през нощта, през целия следващ ден чувствам ръцете ти по тялото си, и ми е топло, защитено, чувствам се обичана, твоя, с удвоени сили и мноого много добра.
Обичам усещането, че съм твоя център, че бързаш вечер да ме видиш, идеята че можеш да ме изненадаш с нещо, усмивката, когато ме гледаш да се задавам от другия край на улицата, дори и лукавата усмивка, когато си замислил за нещо да ме „преметнеш”.
Обичам да ме обграждаш с внимание, да ми подаваш ръка, да ми издърпваш стола, за да седна, да ме глезиш, да ми готвиш, обичам и заедно да се въртим в кухнята с готвене, подреждане, каквото и да е, обичам да правим нещата заедно, тогава пак се появява познатата топлинка – от връхчетата на пръстите до ниско долу в корема
Обичам да ти давам сила, когато по някаква причина изглеждаш обезсилен или обезверен (което май не се е случвало още, но все пак обичам идеята, че мога и аз да ти дам сила, да ти дам сигурност, усмивка, радост, да съм причината да вървиш по улиците, подсвирквайки си, самоуверено)
Обичам да давам. Това също е много женско, нали?
Обичам да ти се дам изцяло, без остатък и ако винаги съм жадна за още внимание, за още обич, за още и още ласки, това значи само, че и аз мога да дам още много, неописуемо много, толкова повече, колкото искаш и защото ТИ го искаш, и защото АЗ съм решила, че това си точно ТИ. Обичам да знам, че с мен ти е добре, че ти давам всичко, от което имаш нужда. Затова и ревнувам от приятелите ти, от работата, от всичко, защото всички тях възприемам като мои зловредни заместители (това е също ужасно примитивно, но и съвсем обяснимо от гледна точка на биологичните инстинкти, а пък колкото и да сме интелигентни и разумни същества, все пак си оставаме просто рожби на природата).
Просто ме е страх, ужасно ме е страх да не те загубя, след като толкова дълъг път извървях, за да те намеря и всеки път като ревнувам или се заяждам на дребно, всъщност си браня територията, мойто си пространство и най-ценното си, ще кажа условно „притежание”. Условно, защото съзнавам много добре, че няма как да те притежавам, обаче дори условно казвайки го, съвсем не се страхувам и аз да се поставя в същата позиция.
И цялото това писание, с което се разголвам докрай, никога не бих го дала на мъж преди. Както и никога преди не съм била дребнава или ревнива. Защо ли? Може би защото просто не си бил ТИ.
Може би защото просто не сме били АЗ и ТИ
Не съм знаела да давам преди теб или не съм обичала силно, или пък и двете, или пък не съм била дорасла за тоя магичен момент, когато и усещане, и тръпка, и желание и разбиране, и дух и тяло се сливат и без да ти пука, че ще ги загубиш, просто ги подаряваш, за да ги получиш обратно удвоени, обогатени, със съ-знанието, че вече съвсем не си същия, а друг – по-мъдър и богат, част от цяло…
Вътрешно знам, че не трябва да ме е страх. Всъщност душата ми крещи от радост, че намери твоята, че я постигна, че я прегърна. Знам че колкото и да е дълго отреденото ми време с теб, физическото време тук няма никакво значение, защото всяка минута е сбъдване и няма как да се мери в сантиметри.
И все пак подличкият страх от ужасната дума КРАЙ не ме е напускал, и все пак ги има сълзите от безсилие, от самота, или просто от глупава дребнава ревност
Защото … жена съм.
И нищо женско не ми е чуждо