Във дебрите зелени на Стара планина,
живееше пастирка с походка на сърна.
Тя бродеше в гората и не един елен
от нейната походка и хубост бе пленен.
Но влюби се “сърната” във скалния орел –
плениха я крилата и полетът му смел.
И както го следеше със вдигната глава,
се плъзна по скалата и литна в пропастта!
Но спусна се орелът! Преди да падне тя,
във ноктите я грабна и с нея отлетя!
И после, във гнездото, сред хиляди слънца,
те двамата със него отглеждаха деца.
Защо така завършва стихът ми, всеки знай:
пастирката не може да има тъжен край!