автор: amadeus

На тихия пристан, където вълните
се блъскат, обзети от ярост,
спят само отломки, на дъното скрити,
над тях - брегове, побелели от старост.

В тъмния час, когато умират
парченца разбита душа;
в светлия миг, когато се взират
очите в незрими неща,
всичките дни в шепа прах се побират,
в шепа бяла ръжда.

Ръце, недокоснати от светлината,
стискат юмруци в безпомощен гняв.
Болни цветя на повехнала младост
склопяват очите в съня им нездрав.

Дали е есен или пък е лято
няма значение вече, когато
там, под дървото, на тихия пристан
капят листа връз купчинка от пръст.
Вечен покой, от някой измислен...
Стръкчета рози под голия кръст...