автор: BlackCat

Усмивката се счупи...
Като стъкленото топче,
с което си играехме като деца.
Тогава - ненаучени - налудничаво почвахме
парченцата да мислим за слънца.
Подвикваха ни бабите: - Крачетата пазете си!
Топуркахме със босите пети.
Под сянката петниста на лозницата надвесена
светът ни - още малък - се върти.
Ятата ни понасяха. Големи бяха храстите,
а толкова вълшебно да си скрит...
Наивничета прелестни! Светът ви тъй прекрасен е -
в бонбонена хартийка е обвит.
Тъй, топче подир топче, търкулвахме усмивките,
а храстите теснеят и бодат.
Не с мънички слънца, пред себе си засипвахме
със счупени усмивки своя път.
Дано да сме научили поуките от бабите -
с убодени пети светът набъбва.
Да знаем, щом погледнем в очите на съдбата си,
дали се смее, или се озъбва.