автор: krasavitsa

Малко ме е срам да го кажа така направо, но аз съм от щастливите жени. Ще споделя с вас как го постигнах. Всъщност истината е, че стана неочаквано.
Към отговорния акт на сключване на брак с индивид от мъжки пол подходих много сериозно. Ама тва сърчице мое, обичам те, не мога без теб и прочие глупости нито очаквах, нито получих. Идеални представи за мъжкия индивид, с който ще прекарам живота си, не си създадох никога. Напротив – знаех, че какъвто и да изглежда преди брака, след това ще е друг. Както впрочем казват, че ставало и с жените. Има и друг вариант – да сме мислили брака за едно, а той да е излязъл друго. Или третия и най-правдоподобен за мен вариант – бракът да се променя непрекъснато и ние да успяваме или да не успяваме да се променим, приспособявайки се към новите му изисквания.
Иначе претенциите ми съвсем не са малки, но просто не ги приложих към нещастния човечец, който покриваше едва-едва средните стойности във всичките ми скали за оценка. Тук е мястото да се сетя, че и той може да е имал някакви скали за оценка на желаната бъдеща съпруга, но няма да се разпростирам.
Още преди сключването на брака бяха споменати и напълно реалните и утешителни възможности за разтрогването му, само подробностите не бяха уговорени, все още ги нямаше, та да се уговарят. Единствен обект на съгласие беше уговорката, че желанието бракът да просъществува е двустранно и си обещахме и двамата да полагаме усилия за това.
Оттук нататък, какво да ви кажа. Като започна едно щастие – не ви е работа.
Първото щастие беше да установя, че краката на индивида не миришат! Което автоматично ме избави от досадния проблем за навременното пране на чорапите. Някой да каже нещо? Освен – блажена...
Започна играта на съпруг и съпруга, която играхме и продължаваме да играем с променлив успех. Не можете и да си представите колко е интересна. Правилото е всички правила да се нарушават. Тва подаръци и цветя за празници – не ги бръснем въобще. Прекалено задължително ни се струва, а и двамата не обичаме да ни задължават да сме весели. Веселбите ни стават най-неочаквано и се получават доста добре. Затова пък можете да си представите страхотното щастие, което ме връхлита, когато по никое време и без никакъв повод индивидът измъкне отнякъде смачкано букетче (срам го е да носи големи букети) и ми го поднесе без красиви думи, но затова пък с ехиден вид – ха-ха-ха, съпругът носи цветя на съпругата. Тук аз започвам да играя ролята на щастливата съпруга, на която са поднесли огромен букет червени рози – какъвто никога досега не съм получила, ама за какво ми е – скъпо е, пък на мен не ми ли стига, че краката му не миришат? А, и обикновено се прибира навреме от работа, не се запива с приятели без да се обади. Ами че тъй де...
Като споменах за пиенето, та се сетих още нещо. Когато се роди детето, индивидът успя пак да ме изненада. Не се напи с приятели, както си му е редът. Така и не разбрах как точно е прекарал първата си нощ като баща, само разбрах, че му е било много трудно и ни най-малко не успял да изпита щастие, по-скоро е бил изплашен, макар и да му бях дала девет месеца време да се подготви психически за събитието.
Но не мога да го упрекна за това, аз също изпаднах в такъв смут, че преди да ми донесат бебето да го кърмя, се гримирах най-старателно. Просто си припомних, че първото впечатление е най-важното. И като ме види щерката, да не вземе да си каже: Баси, тая ли ще ме учи как да се обличам? Не че помогна много, тя пак ми го казва, ама аз нали се постарах...
Съзнателно или не, но се оказа, че съм се събрала с един кротък индивид. Не бие. Не му давам много поводи за бой, ама други твърдят, че ги бият за няма нищо. А мене – не. Пак щастие.
Тя кротостта си имала и обратната страна, оказа се, че все някой трябва да защитава мъжки интересите на семейството, ама аз се научих да го правя – не знам дали вече споменах, в някои неща излязох неочаквано кадърна.
Няма да пропусна да спомена сълзите на радост и почти щастие, които изпълниха очите ми когато забелязах, че индивидът държи отвертката с почти същата увереност, с каквато аз държа лъжицата (когато ям обаче), и се справя с дребни ремонти из къщата. А когато сготвих първата си мусака, я хрупаше много усърдно, твърдейки, че прилича на съвсем истинска.
Е, и гафове е правил, като например веднъж, когато чакахме сами на автобусната спирка и той започна да се озърта. Отнякъде му миришело на истинска мацка, а не виждал такава наоколо. Използвах случая да проявя вроденото си благородство и му простих на момента, нали парите са в мен и си бях купила английския парфюм, носейки пълната отговорност за закърпването на нарушения семеен бюджет.
Освен това ме насърчи да се науча да карам ски, да пазарувам с велосипеда за по-евтино и други такива все много щастливи работи.
Абе каква стана тя? Още много имам да разказвам, и все за щастие. Я да мина към обобщение.
Най-голямото ни щастие е в това, че винаги можем да се разведем. Това щастие, винаги мержелеещо се в далечината, или, ако предпочитате, висящо като дамоклев меч над главите ни, е най-трайното и сигурно нещо в живота и на двама ни. Засега ни стига.

Тва сега дето го написах да не го вземете за истина? Чиста литературна измишльотина си е, но с нея ви предлагам най-сериозно един от най-достъпните варианти за щастие – непрекъснато да се опитвате да превръщате живота си в хумористичен разказ.