автор: rad72

Твърде рано е.
Началото все още спи
с лице върху мазолите на времето.
Така и не опазих тази граница,
с която се опитвам да разделям
интуитивното усещане за хоризонт
от равномерната константа на браздата.
И щом изхвърлих по водата
онази арогантна метастаза,
удобно настанена зад очите ти...
Поисках да съм сняг.
През юни.
Без памет и без спомен за сезони.
За върхове.
За стъпки.
И за глутници.
Поисках да съм цялата незнание.
Амнезия за полет и докосване.
Така ще имам свободата
да не сравнявам устните ти,
думите,
тъгата,
усмивката ти на събуждане,
ината, на мъжкото ти невъзможие
да се завръщаш.
Но твърде страшно е.
За теб.
Сега ще зидам мост от силата
на резонанса.