Изключвам съзнанието си.
Представата прелива в очакване,
разтапя се в желания.
Контролната лампа, че нещо нередно става, изгасва.
Падат спирачките
и светът вече не е там, зад стъклата, няма го.
Изчезват Никога и Някога,
оставаме Ти, Аз и Сега,
но едва ли някой го осъзнава ясно.
И едва ли някой иска да го знае.
Тялото ми се разпада под ласките ти,
предават се частите една по една.
От върховете на пръстите до корените на косата
пробягва тръпка, гореща вълна.
И от гърдите, изтръгва се древно стенание.
Инстинкти, предсказани от живот друг, някогашен,
първични пропълзяват,
обсебват всеки твой нерв.
И всяка фибра в мен го очаква, незнайно как.
Състоянията, едно по едно, намират имената си,
притихват в нас.
... Очи затварям -
да не потъне в тях и малкото от теб останало.
И само през дланите сплетени
усещам началото на мъчителното прераждане,
Любовта, търсеща божественото подобие в телата ни
и несъвършенството в съзнанието,
родило понятията за грях
и осъдено да живее с тях,..
но да живее...