автор: Victoria

От русите си коси изплетох въже,
и с двоен възел вързах ти сърцето,
за да те позная от другите мъже,
които свалят ти звезди от небето,
но в съдбата им си само гост ,
който предават с елегантен тост,
щом празничното вино свърши,
и делник сив очите си намръщи.
Защото знам, че аз съм ти потребна,
ще бъда с теб и в радост, и в беди,
ти си любовта, и първа и последна,
която слънцето в очите ми вгради,
за да ми е светло и когато е мрак,
и при теб да ме връща пак, и пак,
ако се изгубя в гъсти дъбрави,
или се спъна в облачни нрави.