автор: the_princess

… Той…
Без име, без лице, като скъсана на множество малки парченца снимка в цял ръст с втори, трети и четвърти план – един досегашен живот. Той е в доброволен плен на своите вещи – дрехи, книги, дискове с музика, компютър, мебели, картички, бележки, безброй “прахосъбирачки”, снимки в рамка и без рамка, пълни и празни кутии, забравени, но запазени писма... Всеки един от тези безумно много предмети пази своя историйка с преливащо значение, която отключва спомен и емоция, те пък – други... Множеството спомени са памет. Паметта е и история, и живот – възстановената снимка в цял ръст. Вещите са най-личното пространство под формата на калъп, те бележат връзката с минало и настояще, със себе си и с другите, с посетени места, те осигуряват равноделния ритъм на рутинното живеене, навиците, ориентирите и посоките в своята “лична география”.
Предметите го спасяват от липсата на близкия човек, държат го да не падне и му връщат изгубената посока. Затова се оказва толкова трудно да се оттласне от тях, от удобността и рутината и да пожелае да си проправи път към себе си, пожелавайки промяна. Трудно е вещите да бъдат поделяни между купчините “трябва ми” и “не ми трябва”, трудно е да се освободи от калъпа, който така безпроблемно и неотменно му пасва, че вече се е сраснал с него, почти като черупка на охлюв или мида.
Предмет след предмет, спомен след спомен, фрагмент по фрагмент, сюжетът на живота му се нарежда, събира, оформя и движи напред на някои места по-бавно, на други – по-бързо, назад или още по-назад в годините – чрез историите, отключени от всяка следваща вещ, върху която се спира погледът преди да бъде решена съдбата й между двете купчинки.
(Тя…)
Освобождаването е пожелано и донякъде осъществено. Пленът на вещите, без значение дали е осъзнато или неосъзнато доброволен, е преодолян до известна степен – степен, при която е пожелана близостта на човека пред херметизма на препълненото с предмети, но самотно и вкопаващо лично пространство; степен, при която е поет рискът, когато е пожелана промяната.
Багажът е събран и натоварен. Куфарът е новият калъп, по-компактен, но също така необходим. Досегашността не се преобръща; не се обещава, нито се пожелава сигурност дори на заминаването като случване, не се подсказва нищо за бъдещето. Всеки друг е свободен да мисли и да преживява историята на това заминаване така, както желае – като един от начините за проправяне на пътя към самия себе си или просто съгласно своя собствен калъп.