"Искам твоите нетърпеливи целувки върху устните си.Искам топлината на тялото ти ..."
-прочете той в последното и писмо и изведнъж усещането за нейното присъствие стана толкова осезаемо ,че мъжът неволно се обърна .Вратата към терасата беше отворена и оттам нахлуваше свеж ветрец.Той запали цигара и излезе навън.Очите му се спряха на слънцето,което вървеше към залез.Мъжът се усмихна.Не искаше да разпилява в думи нито грам от страстта си към тая жена .Трябваше му само време,за да я обича.Той протегна ръце към слънчевия диск ,обхвана го и с лекота го премести нагоре ...
***
Седя и я зяпам любопитно. Не мога да скрия учудването си,макар да знам ,че не е в добрия тон на общуването - много е променена(мога да зацъкам с език).Изглежда ми повече угрижена и уморена,отколкото щастливо влюбена.А беше!Май. "Не си струва да вярваш в подобни неща."-казва тя с някакъв приглушен контраалт ,непознат за мен, и отпива бавно втора водка (от "малките", твърде големи за крехката и физика ).Тя вдига очи,вторачва ги в медальона на шията ми и продължава:"Не ми се говори ,честно казано,то не че има кой знае какво за казване..."-усмихва се тъжничко бившата ми състудентка и чак сега забелязвам фините бръчици в крайчеца на очите и."Да ти го кажа като филолог на филолога: от ключови думи "любов","лудост","всеки ден",всеотдайно" преминахме на "чукане","добри познати"," когато има чалъм"...
"И ти защо се примиряваш?"-питам искрено учудена,защото познавам бунтарския и романтичен дух."Не знам.Навик."-отговаря ми тя.Вместо сълза от окото, върху масата се стоварва точката от последното и изречение,тежка като гюлле,и се замества помежду ни.Не знам какво да кажа и затова само въздишам в знак на съпричастност.
Искам да си тръгна веднага,но не е възпитано,трябва да прозвучи нещо философско,утвърждаващо смисъла на човешкото ни съществуване и защитаващо женското самочувствие,само че не ми идва отвътре.
Добре,че в този момент джиесемът ми звънва и поредната приятелка ме кани на среща за изповед...
А не,не мога повече!Да се оправят сами!)