автор: meiia

Втъкана съм в Христовите си възрасти
една след друга тръгващи към края.
Живея бавно, но си заминавам бързо,
преди дори любимите да ме познаят.
Кръстосвах небеса, избродих бездни,
от свещите събирах восък за крилата.
И беше хубаво, и истински болезнено
да плащам за душата си в предплата.
Видях че често небесата се отварят
и като шпаги се кръстосваха пътеки.
Как иначе със мъртвите ще разговарят
живите и как ще се родят поетите?!
И как от после оживелите им стихове
ще се зачева непорочно, ще се ражда.
Възкръсва всичко дето в мен убиха.
Имам много сенки чакащи за вграждане.
А във живота ми са кратери и кули,
строени все със сънища и със илюзии.
След радостта тъгата иде да разбули
демони и чудеса, и лъстивите ми музи.
И пО съм дълголетна точно след смъртта.
Белязана с Христовите си възрасти,
научих как да властвам над страстта
с любов и стих-божествената дързост.
Но неизменно помня всичките голготи
в безсънствата, които ме спохождат.
Ангелите ми са невойнстващи пилоти,
Екзюпери и Принцът Малък ги предвождат.
Подир пустините да се зараждат истини.
И вписвам обичта си в звездната им карта.
Любимите ми май че още ме измислят,
а аз умирах и се връщах, и нагарчах.
Но те не подозираха, че ще възкръсна
дори след най-жестоките предателства.
Атомите ми, привлечени, отблъснати,
пренареждаха и мен, и обстоятелствата.
Защото вечно идва този странен ден,
в който времена и разстояния не значат.
И аз отърсвам неспасеното от мен.
А за спасеното не искам да заплача.