автор: hristam

Приех работата на медицинска сестра в това малко градче с мисълта за ново начало в живота си.
Не че исках да избягам от нещо – живота ми не беше нищо особено до този момент – еднообразен и скучен. И не че имах особено желание за силни страсти и вълнения – винаги съм била прекалено тиха и кротка по натура, за да ме блазнят подобни перспективи.
Просто имах нужда от някаква промяна, за да изляза от стереотипа на монотонното си ежедневие, а и току-що бяха съкратили голяма част от персонала в болницата, в която работех, и аз попаднах под ножа. Не го приех кой знае колко трагично – все пак бях още млада, живота беше пред мен и тепърва ми предстоеше да открия своето място под слънцето.
Родителите ми бяха малко разочаровани от готовността, с която приех тази работа – определено смятаха, че от първостепенна важност за мен е да си намеря подходящ съпруг, а в такъв малък град и с моя затворен характер шансовете за това рязко намаляваха.
Но аз се влюбих в градчето още щом пристигнах – покриваше напълно моята представа за тихо, спокойно кътче от рая, където ще мога необезпокоявано да се отдам на любимите си занимания и на професията си.
Квартирата, която ми предоставиха също ми хареса – малка къщичка, потънала в зеленина с чудесна градина, за която се грижеше жената която ме посрещна.
- Елате да ви запозная и с новия доктор – подкани ме тя - От скоро е, не го знаем още що за човек е, ама малко особняк си пада май – много е затворен един такъв, необщителен. Ама нищо де, като посвикнете с местните, не са лоши хората, ще се поотпуснете. Иначе разправят,.много си разбирал от работата.
Много скоро разбрах какво има предвид жената, наричайки го особняк. Беше невероятен педант със студено излъчване, толкова дистанциран и сдържан, че на моменти отношението му към мен ми се струваше направо враждебно. При това бях повече от старателна в работата си, която, честно казано, не беше особено натоварена.
Въпреки странното му държание не можех да не забележа, че има много привлекателна външност – нещо, което определено не оставаше незабелязано от женското съсловие в градчето. Скоро се убедих, че като специалист наистина е много добър, че в отношенията лекар – пациент е безупречен – внимателен и спокоен, но не забелязах да проявява по-специално отношение дори към най-настоятелните и съблазнителни ухажорки. А доколкото имах информация не беше женен, нито имаше някаква сериозна връзка. Взеха да ми минават разни мисли през главата, но не се задълбочавах особено – какъвто е, такъв. В крайна сметка за мен беше важно да си върша работата както трябва, и само ако отрицателното му отношение към мен се задълбочи и попречи на това, бих могла да му поискам обяснение. Но личния му живот изобщо не ме интересуваше.
Къщичката, в която живеех не беше далеч от клиниката – минавах само две пресечки, и една сутрин точно пресичах улицата, когато чух подсвирване и един глас някъде над мен каза:
- Ама че мацка!
Погледнах към балкона – нямаше никого. Вдигнах рамене и продължих – явно някой тийнейджър се забавляваше, гласът определено беше младежки.
Напълно бях забравила за това, когато същата вечер отново минах оттам и отново чух същото. Малко се изненадах и подразних, но отново не се виждаше жив човек, младежът явно се криеше и май считаше това за много оригинално.
После започна да се случва редовно, винаги, когато минавах оттам, и това така взе да ми лази по нервите, че все повече взех да се заглеждам в балкона, дори ми се щеше да извикам на тоя отворко да престане да се прави на интересен. Обаче неудобно ми беше да се провиквам по хорските балкони, а и той си оставаше все така пуст, пълен единствено със саксии.
Една вечер просто не издържах. Беше ми се насъбрало много – беше един от дните с капризни пациенти, мрънкащи деца и особеното мрачно настроение на доктора, запазено специално за мен. Отгоре на това се беше натрупала документация, която не намерих време да погледна през деня, и трябваше да остана след работа.
„Е, добре” – помислих си гневно, като дочух познатото коцкарско подсвирване и глупавото подмятане, неизменно едно и също – „Сега вече ще ти дам да разбереш!”
И хукнах нагоре по стълбите. Със сигурност това хлапе имаше родители, които трябваше непременно да бъдат уведомени какви ги върши синчето им. Натиснах ядно звънеца, предвкусвайки насладата от справедливото възмездие. Никой не отвори, но това ме амбицира още повече – може би е само и се крие. Е, аз пък няма да мръдна оттук, докато някой не ми отвори. Облегнах се на звънеца твърдо решена да стоя така колкото се наложи.
- Извинявай...- едва дочух сред алармата на звънеца, погледнах и зяпнах. Изобщо нямаше да се сетя да помръдна, стоях като вкопана, но той каза:
- Ще спреш ли да звъниш някога? – и като се отдръпнах ме погледна учудено – Случило ли се е нещо?
Не можех да повярвам, че това е господин Вечно сърдития доктор, увит в хавлия – явно току-що го бях изкарала от банята. Косата му беше рошава и съвсем мокра, по лицето му се стичаха капки вода и въпреки изумлението си и противно на всякаква логика изпитах силно привличане към него. Изглеждаше толкова различен, мил и уязвим в този си вид, почти като хлапак, а от студеното му излъчване нямаше и следа.
Подразних се от собствените си усещания и това ме поотрезви. Казах му с две думи какво се случва от няколко дни насам, и че най-малко него съм очаквала да видя. Някак не си го представях в ролята на подсвиркващ юноша.
Той се усмихна (о, чудо!), и ме покани да вляза.
- Ела, ще ти покажа този хулиган!
Последвах го с мисълта, че ще ме запознае с някой свой роднина – по-малък брат, например. Но той ми показа просто един кафез с голяма сива птица на балкона.
- Ето го разбойника! – засмя се – Жако, говорещ папагал. Един приятел преди седмица ми го донесе – заминава за дълго и няма на кого да го остави.
- Не може да бъде! – ахнах аз.
- Хайде, Кики – обърна се той към папагала – Поздрави гостенката.
Папагалът ме изгледа любопитно с лъскавите си очи, леко наклонил глава, сякаш ме преценяваше, и много ясно го чух да казва с познатия ми глас:
- Ама че мацка!
Разсмях се до сълзи, той също, и най-неочаквано ме целуна. От което и двамата се стреснахме.
- Извинявай – отдръпна се той виновно – Виж...привличаш ме прекалено силно, от първия миг, в който те видях.
- Аз...мислех си, че едва ме понасяш.
Той въздъхна.
- Знам, мога да си представя...Наистина се държах като идиот. Но исках да се преборя с това чувство, което ме обземаше всеки път щом те зърна. Не бях готов, разбираш ли? А ти...толкова приличаш на нея...
И после ми разказа за годеницата си. Напуснала го като разбрала, че започва работа в такова малко градче, имала други планове за живота си. Много тежко го преживял, а приликата ми с нея още повече засилвала болката му.
- Малко по малко успях да те опозная, стана ми ясно, че освен красива жена си и един прекрасен човек. Но наистина не знаех как да стигна до теб – бях убеден, че вече имаш достатъчно лошо мнение за мен, нали доста се постарах в тази посока...
Стоях абсолютно зашеметена и безмълвна, а той добави самоиронично:
- Е, определено не съм много добър в любовните обяснения. Аз и Кики май ти дойдохме в повече, нали?
Помислих си, че някак не е редно да му показвам веднага колко съм щастлива да чуя това, че трябва да бъда това сдържано момиче, което винаги съм си била. Но просто се сгуших в прегръдката му и когато той ме целуна, си дадох сметка, че точно за това съм копняла. И забравих всичко останало.
А Кики беше почетен гост на сватбата ни и понякога се шегуваме, че трябва да му купим златен кафез. Не сме го направили още, но той със сигурност заема много специално място в сърцата ни.