Захождойки по лъкатушещия път
на своята съдба вървеше скитник
и при мен се спря.
От рани кърваво му плачеха нозете
от глад за ласки му трепереха ръцете
На мен се опря.
Очите му горещи, невиждащи напред,
сълзите-пламъци трептящи, чакаха ответ.
При мен заплака.
Тъгата му по дрипава от всяка дреха,
душата му гола и мокра, без доспеха
Пред мен засия.
Сърцето му умираше от любовен глад
във иначе богатия на обич наш свят,
До мен премаля.
Аз имах запаси от храна за дузина,
Аз имах в себе си любов за двамина,
Аз можех скитника с думи да стопля,
Аз можех дрехата му дрипава да сменя,
Аз можех да му подаря ласки нови и топли.
Скитникът при мен спря,
а аз съм за щастие сама!
13.07.2004