автор: Hope

Усмихваш ли се и когато няма смисъл?
И смееш ли се, докато те заболи?
Във бузите забитите игли,
докато не почувстваш, на абсурда?
От него болката най-силно се усеща!
О, той докосва всичко, и те среща
на всеки ъгъл, всяко огледало.
Отрича всяко действено начало,
съсипва! И не можеш да отричаш,
че е реален, истинен, изричен.
Навсякъде ти можеш го откри -
във разговора, в детските игри,
дори във ежедневното усилие
със цел прогрес, удавено в насилие.
Абсурдът е основа на живота,
измъчен, кален, който водим днес.
"Подготвена" иракска нова рота,
дете, убито от бездомен, бесен пес...
Лицата на абсурда ни обграждат!
Би трябвало, нали, да се побъркаш!
Но нещо те държи и се обажда
инстинкът за живот. Назад те дърпа-
към блатото на ежедневните привички
инерция, сменила "мисълта".
В кавички.

Да, ще затънеш. Не е нищо светло
това, което те привързва към живота.
Това е просто навик - да си жив!
Нелеп като една фалшива нота.