автор: jeck

Тук се запознах с Вяра. Когато свързвах бойлера в техния апартамент и тя ми помагаше - носеше ми стол, подаваше ми канчето с гипса - усетих нещо, в главата ми премина мисълта, дали не представлявам интерес за тази хубава жена. По-късно, като свързах бойлера и ми остана малко време, тя реши да почерпи нещо, поговорихме, разбрах, че тя има проблем, със съпруга си живеят от месеци в отделни стаи, не се разбират нещо, че тя е подала молба за развод... Може би не беше намерила с кого да сподели тези проблеми дотогава - даже и родителите и не знаеха (тя беше от много далечно градче от другия край на България).
Часовете до полунощ минаха без да ги усетя, просто я слушах... Някъде след полунощ я целунах... Тя постла леглото (което много ме изненада, но същевременно и ме изпълни с усещането за нейното доверие към мен) и аз останах. Но си беше едно детско изпълнение от моя страна - аз свърших бързо в нея. Тя не го разбра и след малко като ме попита: "Какво става?" - и аз и казах - се ужаси... (В болниците не разрешаваха аборт на омъжени жени преди второ дете, а тя нямаше развод все още... Освен това това можеше страшно много да и попречи по време на делата... ) Отрових и поне един месец от живота... И в преносния, и в буквалния смисъл. Защото уплашена да не забременее, тя реши да се предпази предварително и то по един толкова нещадящ начин - беше чула отнякъде, че изпиването на много хапчета хинин едновременно с коняк ще спрат развитието на плода, ако евентуално е забременяла... Нямаше хинин по аптеките, та търсих начин и намерих много трудно, чрез една моя близка - медицински работник, без да и казвам за какво ми е, разбира се, но тя може би се е досетила... .
Връзката ни с Вяра продължи няколко месеца, но сега по-късно осъзнавам, че аз си бях дете за такава връзка. Тя е имала нужда от един много по-зрял човек в такъв тежък за нея момент... Имаше дете на около 3 годинки, което отначало беше при родителите и, а после тя го взе в Сливен. Тя работеше през цялото това време. Получи развод по-късно, апартамента остана за нея, но мисля че трябваше да доплати половината на бившия си съпруг. Беше и много трудно... Тъй като имах много работа в този квартал, и трябваше да я свърша в определен срок, вечер можех да си позволя да не се прибера да нощувам в поделението, а да остана при нея. Опитвах се да и помогна, разбира се, но имаше доста разминавания между нас и аз си бях доста зелено и едновременно много чувствително момче, което очакваше някакво много голямо сходство на двете страни във тази връзка. След драматични (и най-често невидими за нея) душевни бури и терзания, успях да взема решение за скъсване. Една майска сутрин си тръгнах. Тя спеше. Не я събудих. Оставих ключа, който ми беше дала, на масата. Знаех, че няма да се върна. Тя щеше да разбере…
Вяра беше смел и прям човек. Въпреки приказките които неминуемо възникват около такава връзка на жена, която се развежда (има дежурни "наблюдатели на ООН" и клюкари колкото щеш, разбира се - колкото и да се стараят двама души да не се показват - чух приказки от различни страни, чак моят старшина ме предупреди, че чува нещо за мен, да внимавам - почти нещо в смисъла, че са ми забранени такива изяви…). Въпреки това тя ме покани с нея да отидем на гости у нейно близко приятелско семейство. Били сме заедно и пред други хора.
--------------------------------------------------------
За да бъда честен, трябва да спомена за още една моя връзка, която започна преди това, с едно момиче което завършваше това лято икономическия техникум - Мирела. Когато се запознахме аз все още работех в Бургаския регион и се бях върнал в отпуска в Сливен. При запознаването не казах, че съм войник (мислех, че момичетата избягват да се занимават с войници), казах и, че завършвам Електротехникума... Тя по-късно сподели, че е разбрала, че не съм и казал истината - беше попитала за мен някой, който учеше в момента там.
Другата ми лъжа спрямо нея беше, че почти до уволняването ми не и казах, че съм приет да уча в Русе. Веднъж бяхме поканени от един мой съученик и той ме попита кога ще заминавам за Русе. Тя премълча пред другите, но като си тръгнахме ме попита какво е това за Русе. Признах, че съм приет да следвам, но не и обясних, защо не съм и казал, не и се извиних даже. Аз не заслужавах доверието на това момиче. Това че не изпитвах особено привличане към нея не оправдаваше нечестното ми отношение... Тя ме обичаше и много държеше на мен, през време на връзката ми с Вяра - почти половин година - въобще не и се обаждах (но тя не знаеше че имам друга връзка, не знаеше даже дали съм в Сливен - сигурно е мислила че съм изпратен другаде и все пак е продължавала да държи на мен...)
После като заминах за Русе, продължаваше да ми пише. Аз и отговарях до едно време. Тя започна работа и идва два пъти в Русе в командировка, вторият път беше на студентския празник - карахме студентския бал заедно с моите колеги в стола на института. (Свириха "Сребърни струни". Беше навалял дълбок сняг. Като си тръгвахме след полунощ навън продължаваше да вали. Беше като в бяла приказка - въздухът кристален, мек, свеж.)
По-късно тя започна да усеща хлад в писмата ми, докато нейните някак без настояване отразяваха нуждата и от определяне на нашата връзка. Тя ми пишеше за натиска от страна на родителите и да обърне внимание на едно момче от тяхно близко приятелско семейство, което много я харесваше. Тя със сигурност въобще не би обърнала внимание на това, ако не чувстваше липсата на отговорност и ангажираност от моя страна. Аз продължавах да оставам индиферентен и да не и отговарям редовно на писмата, докато не пристигна едно доста обемисто писмо, в което тя ми пишеше за драмата, която преживява в последните месеци, за разкъсването между отчаянието и рядко проблясващата надежда посред неяснотата, в която я държах…Наистина голямо изтезание, някой да те държи в неизвестност, да не изказва чувства, да мълчи. Много по-щадящо е да те отреже, да ти откаже, но да го чуеш категорично и да постигнеш яснота, но мъглявостта, неяснотата, костват много повече психическа енергия, изгарят много повече нерви дори от кавгата. Аз с моя комплекс за непълноценност и примера на моето семейство, в което чувствата не се споделяха мъчех и нея, и себе си. Това ме довеждаше и до лъжи, и до премълчавания на важни неща поради страха да изрека, поради страха от последствията от изричането.
Тя ми изпращаше своя дневник от последните месеци, с който споделяше своята мъка, рядко заменяна от надеждата. Това беше едно силно и смело, храбро решение от нейна страна, предприето с чисто сърце, с искреност и доброжелателност, с истинска любов - една инстинктивна развръзка до която тя беше достигнала след неистови душевни страдания. Това нейно действие ще осветява с чистотата си целия ми живот... Пишеше ми, че това е усетила като зов на душата си - да ми изпрати страниците, върху които се бе опитала да сподели мислите и чувствата, които любовта беше породила у нея - понякога светли и ведри, понякога тормозещи я и ужасяващи я... Молеше ме - прочета или не тези редове - да изгоря листите...
... Мирела по-късно се събра с едно свястно момче, омъжи се, има две деца и добра професия, в която е ценена и уважавана...
Като се срещнем се поздравяваме естествено и се разговаряме по няколко думи кой как се справя с живота… Тя е винаги ведра и усмихната…