автор: rimopras

Изстудя и посърна мъглата в следобеда,
когато небето като страх се разпадна
над треви и ронливи мравуняци.

Тишината бе само нежен намордник,
на зеленото куче, в съня си потънало...
Аз си тръгвам с деня,
от мрака откраднат.

Всеки гледаше локвите, а отгоре небето
ни погали с парчета от облачен прах.
Аз си тръгвах, а зад мене проблясна в градчето
една светлинка над черковния бряст.

Тази мълния помня, този знак за сбогуване,
като рана в душата, нещо важно погубила...