автор: roza1

Слънчогледите тъжаха.
Слънцата свои свели,
с плачещи лица смутени
бяха всички слънчогледи.
Родени за Слънцето,
следваха го неотлъчно
от утро ранно чак до мрак.
Помръкваха едва когато,
спускаше се залеза над тях.
Отдъхваха си си през нощта,
и се къпеха отново през деня
в слънчевите ласките топли.
А днес е Слънцето далече,
зад облаците си почиваше
нехаеше за слънчогледите,
дремеше и не се връщаше...
Дъжда се стичаше от тях,
зърна от слънце не валяха.
Слънчогледите тъжаха.
Земята имаха все още
и впили своите тела
в щедрата майка добра,
с надежда в своите очи
очакваха по-светли дни.
О,слънчогледи омълчани,
не чували за водни тайни,
бъдете мънички слънца
за моята понеделнишка душа!
Дъжда ще ви направи живи,
ще раждате повече
и ще бъдете щастливи.
Водата, както Светлината
ще ви направи майки мили.
Кажете сбогом на тъгата!
Вземете мойто Слънце от очите!
Вземете мойта радост в утринта!
И грейте жълти и засмени
за Слънца сте вий родени!

12.07.2004