автор: valka

С обострените сетива на чашата
си режеш къса глътка питие.
Пространството усукваш,
отпиваш от зениците ми точно,
а не гледаш в мен.
Не ми е нужно вече да говорим,
но дамълчим - не трябва,
защото тишината ще се чуе.
И ме поглеждай - ще се види,
как погледите ни
разхвърляно отскачат.

Ще те пришия в дланите на залеза
с последния конец от светлината.
Защото знам добре, че сутринта когато
измъкне обло рамо изгрева
от канията на нощта
денят ще бъде само просяк сляп.
И няма как в очите ми,
в очите ти
да се намеря,
ти да се намериш.

Отпий отново,
за да мога
от всеки вариант на паметта
да взема най-чувствителния корен
и дълго, дълго да пониква в мен.