Днес казах ли ти,
че те обожавам...
Усмихваш ли се?
Май ти казах.
А времето за мене
все е недостатъчно.
Да съм със теб,
е като миг изтръгнато безсилие.
Не ми достига.
Никога не ми достига
гласът ти - само глътка от луна е
във небето,
разтворено от мойто нетърпение.
Очите ти
със цвят на дъжд са в мене.
И пак ги искам.
И търся ръцете ти
и помня извивките,
повтарящи моите форми.
И искащи.
Днес казах ли ти,
че те обожавам...
Показах ли ти
мъничките страхове на обичта си,
когато твоето лице е тъжно.И точиците
тъмни по клепачите
тъй натежали,
като стонове несбъднато,
дори през времето,
когато с теб сме заедно.
И миглите
дори не потреперват,
за да ме помнят.
Дълго да ме помнят.
Днес казах ли ти,
че те обожавам....
Забравих май
от бързане-да те намеря пак.,
да те попия пак.
Да ти разкажа
за историята на вселената,
за курсът ми по атрт-терапия,
за изпитите по търговско право
и за родителската среща в петък.
А снощи,
пак рисувах по очите ти....
-Днес казах ли ти,
че те обожавам?.
О боже,връзката ужасна е.
Дали ме чуваш,
обич моя?
Задахвам се от бързане
за да успея,
преди да съм пристигнала при тебе,
преди да съм се върнала при себе си,
да ти припомня,
че те обожавам....
-Да, Вал.Спокойно,чувам всичко.
Сега паркирай бавно.
Аз те чакам!