автор: thebigplucky

И след сблъсъка ми с тази улица,
на която най-красивото момиче пиеше кафе,
остана малък спомен светъл
от онова утро, есенно недоразсъмнало.
Сковани от премислена небрежност
обсъдихме неподправената галантност на котката в ъгъла,
една цигара време споделихме
потънали в дълбок философски размисъл,
затова че светът все пак е малък и кръгъл,
и че животът също ни върти във кръг,
и се повтаря неотстъпно,
и престъпно е да го забравяме...
И тогава сивотата, миг преди изгрева, застина някак си
в една измамна неповторимост.
Очите ни, недоказано, сляха цвета на ирисите си
през разстояние по-малко от необходимото и достатъчното.
И което не си казахме – разбрахме го
едва когато тротоарите започнаха да ни раздалечават
в този град, уж принадлежащ и на двама ни,
и в този свят, уж толкова малък...
А спомените, дори и вятърничавите,
никога не се забравят докрай...
И топло става,
когато в подареното време за един мъдър коняк
някой миг внезапно пак занемее.
На онази котка сянката отново пробягва по онази улица стара
и загадъчното в очите и обрича крачките ми назад.
Там с най-красивото момиче ще си поделим безкрайността
на едно кафе и на една цигара.
И целувката, тогава недадена,
ще ни напомни плахо -
колко дълъг би могъл да бъде един тротоар,
неизвървян заедно някога…
и необходимото... и достатъчното...