автор: Illi

Какво си ти?
Все си задавма този въпрос, когато се свия на мъничко кълбо в себе си, затреперя и заплача с тихи, треперещи, сребърни сълзички. Сълзите се търкалят по бузите ми и падат на пода, на който лежа, свита на кълбо, треперейки, попиват в дебелия пухкав килим. Цвета му е черен, като любимият ми цвят, топло, меко, успокояващо черно. Когато не плача, просто мога да си легна на него, да затворя очи и да се унеса от топлината му, да си представя, че лежа на прекрасна, зелена, слънчева поляна, а около мен са цветя... но цветята отдавна повяхнаха, тревата изсъхна, а ако слънцето не е залязло, е изгърмяло и се е свило. От тая експлозия прахът се е посипал и е полепнал навсякъде, по мен, по черния килим на душата ми... Студена сива прах, която би била сребриста. Смесва се със сребърните сълзи и полепва по лицето ми, а когато опитвам да ги избърша, само се размазват и се превръщат в искряща маска... А когато съм сама, само трябва да я докосна, само с върховете на студените си пръсти, само с мисъл, и тя се разпада на малки парченца, в краката ми, по мекия килим... проклетата сребърна маска...
А през прозореца нахлуват меки сребърни лъчи, лунна светлина, мека, и все пак студена, и все пак остра, и все пак ме нарязва на малки парченца. Плъзгат се по тялото ми, оглеждат ме, преценяват слабостта ми и като ураган ме бутат на земята. Тази луна! Тази проклета луна! А как обичам да я гледам... погледна чистото й тъжно лице и ме обхваща такава тъга, че не си с мен, че да я погледаме заедно! Тогава няма да ме е страх... но сега съм сама в стаята и се обръщам с гръб към прозореца, падам на прашния килим и разтреперана се свивам на кълбо, за да се разплача. И се питам... Какво си ти?
Да, точно така, ти, любими! Защо ли се питам? Като изход от безизходицата късно вечер, когато изведнъж ме нападне самота, тогава се питам, какво си? Ти дали си просто човешко същество? Дали не си ангел? Или пък демон? А защо не истински Човек? Ти... колко те обичам! Имаш ли идея? Всичко което мога, бих направила за теб, че и малко отгоре. Всичко ще ти простя, вече май ти го казах... И все пак, каквото и да си, се променяш... знаеш ли колко ме е страх? Знаеш ли колко ме е страх от теб? Когато изведнъж забравиш усмивката си, когато забравиш мен, когато се заледиш? Лед... прозореца е от лед... пробвала съм и него да докосна, боли, боли... Така и ти... докосвам те, а с всяко докосване - нова болка. Но аз търпя, усмихвам се и опитвам отново, да преодолея болката, да те прегърна, да те целуна, да те накарам да ми отвърнеш, да ме обикнеш... защото значиш толкова много за мен и страдам от твоята болка... но така ме е страх - къде е границата? Как да разбера, че трябва да спра?
Толкова ме е страх... треперя, свита на кълбо, а сълзите се хлъзват по студените ми бузи, слепват сивата прах и падат, падат долу... А на мен ми е толкова студено. Мисля си, мисля си, защо не ме прегърнеш? Хайде... сега се плаша още повече, сълзите секват, пак съм... празна... сама... ела! Прегърни ме и ми докажи, че не съм мъртва...
Къде си?
Опитах да извикам, опитах, но не мога! Дума не мога да кажа, тези... тези ледени сълзи от фалшиво сребро, от живак, от отрова, те ме задушават... Така силно треперя... от студ, от страх, затова само с устни, без звук, те моля, ела... знаеш пътя, ела... теб разрухата не те тревожи... затова хайде, моля те...
Защо те няма?
Тези проклети сълзи... хвърлят ме на пода в нов спазъм, впивам пръсти в онзи мек топъл килим и опитвам да почувствам топлината му, а не мога, не мога! Знам, че няма да дойдеш... а така те искам... страх ме е от теб като си такъв... стига ми само да си спомня за преди, за да се разтреперя и да се отдръпна от ужас... но без да пускам ръката ти, все още държа дланта ти в своите и опитвам да я стопля... А после се сепвам, не, не идвай, не се притеснявай за мен! Няма нужда, любими...
А какво, какво си ти? Така и не те питах... но май вече се сетих...
Ти си моята радост... затварям очи и си представям, че докосвам устните ти със своите... спи спокойно, ангел мой, и не мисли за това... та аз се страхувам от всичко...
Колко съм глупава... страх ме е дори да ти кажа колко много те обичам. Не, не... ставам и изтривам тези глупави сълзи, всичкото сребро остава по ръцете ми... не, стига толкова! Бих изпърхала с крилете които нямам, бих се усмихнала. Мога.
Обичам те!

Отново: на Теб!