автор: thebigplucky

Разкъсвам се.
Бавно. И отдавна.
Между спомени и бъдеще.
Между истината и лъжата.
Между болката и фалшивият смях.
Между чашата и това, че не трябва.
Къде съм ...
Скитник -
на някакъв бряг изхвърлен от вятъра.
Сам с еретичните си стихове.
С побеляла коса.
С мъничка дъщеря.
С един куфар спомени.
С една предопределена безпътица.
С отъпканият път до отвъд.
Дали съм по-щастлив от тези, дето изгоряха,
и сега умирам бавно в панелен ковчег.
Или толкова години играех театър,
а сега останах сам зад завесата,
все още далеч от отвъд.
В съня си чувам бързащи влакове.
Виждам гари и хора на път.
Виждам цветя, сълзи и усмивки.
Черни забрадки.
Кафе - аперитиви.
Залива ме спомен за шум на море.
Изстрели.
Тропот на прашни войнишки обувки.
И това, че някой трябва да изпере,
да изтрие сълзите на детето
и да го научи да рисува
ме убива.
И е хубаво,
че някой ден ще ми затворят очите,
защото на живот не се наситих...