Още от новородено човешко същество Карл заживурка в иначе уютното лоно на клишираността. Майка му го дари с живот в болница,където се раждаха кажи-речи всички деца в радиус от 30 километра...
Отгледаха го по всички скучни шаблонни правила, които, вярно, работеха безотказно, но бяха дълбоко клиширани. Веднага щом започна да се осъзнава като способна да разсъждава твар, у Карл се напласти една яростна омраза и ненавист към клишираността.Той си постави за приоритетна цел в открилия се пред него дълъг житейски път именно борбата срещу клишетата. Често в юношеските си мигове се сещаше за ранното си детство и най-вече за всички онези купища толкова масови и идентични играчки, които бе имал. Както и за не по-малко еднообразните и стандартизирани дрехи, прибори, храни и ястия, учебници, тетрадки, дори учители, съученици и приятели, с които бе разполагал. От това неприязънта му към досадните клишета добиваше още по-непримирими черни краски. Щом завърши дългогодишното си образование, Карл вече бе набрал достатъчно непрeодолимо желание да претвори поставената си заветна мисия. И тъй започна епичната му битка с клишетата.
Първо Карл спря да ползва всеобщо употребяваните в отвратително големи количества думи и изрази. Той бойкотира дори универсалните поздрави като "Добър ден" или пък "Довиждане". Наместо тях маниакално се стараеше да предложи нещо далеч по-оригинално и авторско. В случай, че срещнеше някого от устата му бе твърдe вероятно да потече: "Каква извънредно прелестна утрин, неведома за простосмъртни сетива!" вместо скованите "Какъв хубав ден!" или "Чудесно време!" например. Карл се отврати от потискащата строга официалност на костюмите, фраковете и сходните им шивашки явления. Той ги отрече отведнъж и облекчено, сякаш се освобождаваше със свръхчовешки усилия от прорязващи месата му окови.Стана му все по-мъчно да си набави дрехи, понеже освен стила и етикета бе анатемосал и тяхната клиширана противоположност- кича. "Ми, да. Кичът не предлага също нищо ново. Той е само грубо незачитане на добрия вкус. Уф, какво ужасно клише. Все пак съм стопроцентово прав. Всички двойки противоположности са банални. Зная, че вродената ми и довъзпитана от мен самия уникалност ще ми помогне да изплувам над тях.". Така си говореше все по-често Карл. Той по принцип събеседваше предимствено със самия себе си, поради това че почти бе останал без близки хора. Дължеше се може би на факта, че антиклишираността му се бе издигнала до параночни висини, бе станала неговото догматично мото в живота. Даже постепенно Карл изхвърли от речника си "Да" и "Не", които по единодушното му и авторитетно мнение безспорно бяха най-масивните и зловещи кули на цитаделата на клишираността. Карл още се самоотлъчи и от традиционните т.нар. манджи, които вече извикваха не апетит, а само погнуса. Наистина Карл консумираше част от типичните хранителни продоволствия, но в най-причудливи и вариращи комбинации, които му осигуряваха блаженото усещане за уникалност(а оттук и спокоен сън). С напредването на възрастта Карл се съмняваше и във все повече науки, някои от които датираха от бая векове- направо се бяха изтъркали до посредственост. Религията, политиката, изкуствата и спорта поначало не се нравеха на Карл, защото: 1)първо- много хора се интересуваха от тях; и 2)второ- имаха хилядолетна история. Карл стигна дотаm, че вече почти се бе научил да ходи на ръце с оглед на нуждата да се противопостави на това тъй закостеняло използване на краката.
Прочее, нашият герой Карл малко по малко се усъвъшенстваше и се приближаваше измамно близо до целта си. Един от последните му удари бе, когато един тегав следобед реши да премахне чувствата си. С устремен и прецизен замах откърти всичките си емоции (те и без това не бяха много), смачка ги и доволно ги запрати в небитието." По повод на тази си постъпка Карл се успокои със следните слова: "Човек изпитва чувства всеки ден, всеки час, всяка минута. Каква липса на креативност, каква ординерност. А отгоре на всичко има толкова изписани тонове хартия за нечии чувства."
Карл се самоизолира все повече.
Веднъж, докато се мъчеше да ходи на ръце, се подхлъзна и се строполи тежко, счупвайки китката си. Не отиде в болницата, тъй като му се струваше крайно неоригинално, очаквано, комерсиално. Остана си вкъщи задълго. От един момент нататък започна да намалява движението и яденето до пълното преустановяване на тези две характерни за над 6 млрд. души дейности. Но кулминацията бе когато изпущалялият Карл престана да диша- жизнен процес, който му изглеждаше прекомерно често повтарящ се. Така се спомина Карл. Не усети нищо в сюблимния момент, понеже, както вече стана дума, бе скъсал нишката на всякаво душевно трептение. Умря напълно нормално и естествено, без да се случи каквото и да било извън това, което се случваше на другите при същите обстоятелства. Крайно шаблонен край за съжаление. С едно изключение. Че Карл бе съумял да достигне до действителната, цялостна, абсолютна самота. И то завинаги. "Защо ли пък са ми приятели и близки? Нима те не са проводници на клишираността? Нима не е най-долно клише да имаш много изфабрикувани роднини и еднотипни приятели?"- несъмнено така щеше да разсъждава Карл, ако беше още жив.