На спомените в прашния олтар
събирам шепа незарасли ласки.
А отвън животът –
               езичник презрян –
сваля парцаливата си шапка...
И в притвора присяда на колене –
некръстен,
          неразбран,
               неоценен –
див гълъб във дъждовно време,
попаднал на комините във плен...
Разтваря мъжките си длани.
И по мъжки – съдбовно раним –
сбира сетен дъх
да оживее в мен – жената –
изваяна от лято и от дим...