автор: vesan

След осем часа плътно зад волана
усетих, че заспивам от умора.
Бях тръгнал преди залез от Милано
след цял ден срещи с непознати хора.
Ръмеше ситен дъжд, но в планината
премина в мокър сняг. Почти безумно
изглеждаше да карам в тъмнината,
но трябваше. Очакваше ме шумна,
съдбовна, важна среща на обяд
в софийския ни офис. Пелената
от сняг бе плътна. Ни село, ни град
се мяркаше. Бе тайнствено в гората.
Разтапяше ксенона тъмнината,
гласът на Гилмор глъхнеше в CD-то
и все по-силно чувството познато
на болката пулсираше в очите.
Разбрах, че трябва в първия мотел
да спра за чаша кола и кафе,
ако държа до крайната си цел
да стигна без проблеми. “Санта Фе”
бе първата изникнала от мрака
неонова табела. В бара пуст
личеше си, че никого не чака
изправена до стойката за джус
барманка. Но в сънения поглед
усетих не очаквания хлад.
Поръчах си кафе и кола, след
което в мен изникна страшен глад.
В очакване на сандвича студен
уж взирах се разсеяно навън,
когато я усетих, че до мен
застана близо и като на сън
привлякох я. Не се възпротиви.
Не каза не... Ухаеше на мляко
косата й... А късното ТV
с неясен шепот ни намигна сякаш.