автор: iszaard

Мина почти се засмя на глупавия си страх. Беше на твърде необичайно място, различно от острова. Все пак бе сигурна, че е там, просто в някаква част, която явно не познаваше. Разбра го, когато в далечината видя залива, сега мастилено черен. Над него висяха тежки сиво-кафеникави облаци.

Погледна към спътника си. Беше висок слаб човек на неопределена възраст. Стори и се, че е по-скоро млад. Трудно можеше да различи чертите му, защото целия бе покрит с наметало от тъмно и светло синьо. По него мъжделееха бели и жълти звезди. Мина понечи да се усмихне.
"Сигурно е жрец", помисли и тутакси се успокои.
Когато най-сетне спряха пред някаква ниска сивкава постройка, край която се носеше мирис на млада трева, той се обърна към момичето. Свали част от наметалото, покриващо главата му и много сериозно, като подчертаваше всяка дума каза:
- Добре се досети за възможно наводнение. Всеки ден, след определено време, мое дете, водата приижда и отмива всичко оставено.
Спря се и я погледна внимателно сякаш за да види какво впечатление са направили думите му. - В по-старо време през отворите на пещерите, вдадени една в друга от океана до предверието, в което те открих, се е предвижвал дракон - голяма морска змия.....А може би няколко дракона. Никой ли не ти е казвал, че пещерата е опасна, момиче? Сигурно не, нали? Или греша?!
Той се усмихна, но гласът, който достигаше до Мина бе строг. Усети, че се е втренчила в него като омагьосана. В очите, синьо-черни на бледата луна. Лицето бе маслинено, с тънки, почти нежни черти. Когато мъжът се усмихна, по тях се разля неизречена шега.
- Аз съм Алегзандър... Това е името ми, макар да не говори особено много за нищо....
- - А аз - Мина - отвърна момичето и понечи да се усмихне. Не и се удаде обаче.
- О..., Мина като Минос?! - погледна някак изпитателно мъжът. - За това ли бродиш из тези страшни места, дъще на океана? Е, дано никога не зърнеш гневното му лице.
На Мина и стана тъжно. Потрепери, сякаш изведнъж бе дошла есен и всичко около нея, вместо да се изпълва и вдъхва живот, замря.
- Вече съм го виждала..., Алегзандър...Той отне живота на родителите ми.
По челото на жреца премина черна сянка. После, стори и се, с леко отегчение продължи.
- Тогава би трябвало да бъдеш по-предпазлива. Смъртта, дете, особено ревниво следи живота взет на заем.
Откъде знаеше?!
Мина понечи да си тръгне. Горчиво и беше и жалко. Как и защо срещна този мъж?
Алегзандър се усмихна. Този път истински, така поне тя определи изражението му. Приближи се до момичето и леко докосна рамото му.
- Пази се - каза и тръгна нагоре към хълма.
Вървеше толкова бавно, че Мина гледа дълго подире му. Достатъчно, за да се разтупка сърцето, да заискрят очите. Накрая пламъкът в тях се премеси с този на първите утринни лъчи.

Пролет. Толкова цветя ухаеха наоколо. Светнали от вълнение лица. Очи всякакви - сини като небето, зелени като тревите, сивкави като прибоя, пъстри като мечтите, черни като страха....
Дойде денят на празника на бика.
Мина стоеше сред останалите в трепетно очакване да дойде и нейния ред. Очите и проследявапа всеки следващ. Пожелаваха му успешно завръщане, достойно представяне, повечко късмет. Гледаше към небето. Не постоянно, само от време на време вдигаше глава към хълмовете в другия край на острова. Нещо трептеше в нея. Тихо, но достатъчно за да я държи напрегната.
"Страх! Какво е това?", мислеше девойката, която тази пролет шеше да навърши 15, само след няколко дни.
И все пак Мина не гледаше празника. Не гледаше нищо освен небето, хълмовете и собственото си сърце. Вслушваше се в птиците. Там някъде в далечината и се стори, че заедно с прибоя чува звука на морския орел. В клоните на едва разлистилите се дървета се виждаха врабци, синигери, свраки, врани. И момичето чуваше тях....

Дойде и нейния ред. Мина излезе на арената спокойно. За миг затвори очи и се опита да забрави. Птиците, прибоя, живота на сираче, отгледано по милост, очите на няколко умиращи, собствения си страх. Остана само този миг и тишината.
Публиката мълчеше, а момичето преглъщаше солените сълзи.
Бикът се носеше към Мина студен и безразличен. Не искаше да вижда очите му. Приготви се за скок и след миг вече беше зад гърба му. Публиката крещеше. Тя бе успяла....
Запомни допира на кожата, мириса на потното тяло, очите.
"Мина...", в ушите и прибоя на океана се разпръсна на хиляди частици звук. И нямаше небе, хълм, мирис на млади треви, песен на птици, рев на тълпа, болка.
Тя погледна надолу накъде под гърдите си и застина. Там бе кръвта и. В малко червено петно, което растеше. Учудена докосна мястото. После вдигна поглед и се втренчи в света около себе си. Там нямаше нищо. Бяха останали само очите на бика.