автор: mandir

От детската градина ни набиват в главите една важна добродетел - чувството за отговорност. Отговорност към здравето, бъдещето, гаджето, родината, нацията. Но още по-отдавна, откак евреите измислиха картите “таро” и многозначната логика съществува понятието “ама не исках така да стане”, измъкването и стоварването на вината на чужд гръб. Защо ли се занимавам с тези отвлечени разсъждения... Сигурно защото от три дни се влачим безидейно по чукарите в тази чужда страна, след като резняците разчушкаха великия ни елитен батальон.
За войната са изписани тонове книги, оценките за нея покриват целия спектър на логиката на евреите, даже с разните й там конюнкции, дизюнкции и импликации, но парадоксално всичко се свежда до едно понятие – интерес. Може би само странстващите рицари от средновековието не са се ръководели от това понятие, ако естествено не отчитаме полагащата им се благодарност от закриляните вдовици и сираци или от спасените от змейско изяждане прекрасни девици. И ето ме и мене, прекрасният херувим, който преди шест месеца тръгна с благородното намерение да спасява ценностите на западната цивилизация сред засетите с опиум нивички на Хиндукуш и покрай това да спастри парички за апартаментче от доларите, които американците плащат на родината за кръвта ми, трети ден крача полупиян от хубаво офицерско уиски по прашния път с остатъците от частта си и пак резняците може да са доволни от епизодичните ми изстрели с автомата по празни бутилки, когато спрем в някое селце за почивка, защото това е най-разпасаното развлечение, което си позволявам, откак от редовна войска се превърнахме в откровени мародери.
За нас всичко е безплатно, ядем, пием, грабим и чукаме каквото ни се прииска, стига да не стреля. Пущуните са луди наистина, но този край вече двадесета година страда от наказателни акции срещу прекомерната си горделивост и явно взе да се поочупва и да намира плюсовете на положението. Когато седмица се влачиш пешком, излишното оръжие натежава и си склонен да го оставиш някъде, където си си прекарал добре. А за муджахидините това е по-лесният и евтин начин да се сдобият с него, пред алтернативата да го изразходваш срещу тях. След разгрома на щаба сред оцелелите се оказа и един полковник от наблюдаващите. Докато се лутахме из района на горящата база, той се опита да създаде някакво подобие на единоначалие, но бързо си показа, че е книжна гъдулка и повечко е седял при климатиците, вместо по периметъра, затова въведохме юридическото положение, че в момента не сме единна бойна част с определена задача, и той спря да издава команди, даже си смъкна звездите от раменете, да не изкушава чуждите снайпери. Подуши в мене все пак добра душа и ми показа къде са офицерските запаси, затова в момента с него си сръбваме от една плоска и си плямпаме на английски, вместо да се хилим от хашиша като останалите.
Опитахме се да задържим базата, но без хеликоптери и радиостанции начинанието стана безнадеждно, затова се решихме на този преход през скалистите чукари до Мазар-и-Шериф. Онези още три-четири дена щяха да се радват на победата си, преди да се разтърсят за оцелели. Момчетата се поотпуснаха от ужаса, преди два часа напипаха някаква селянка и десетина й се изредиха. Отдавна вече не се отвращавах от това и даже бих се включил, но още ми беше тъжно за една медсестричка, с която имахме роман, но загина още в първите часове на атаката. С моята се бяхме разбрали, че няма да си го търсим за този период, та със сестричката нещата бяха мили и чисти и това щеше да е някак си подигравка с паметта й.
А как ме дразни този с РПГ-то. От първия ден. Това не е човек, а някакъв звяр. Виждал съм го как премазва с кубинки черепа на пленник, момичето от което стане, трябва да пусне тото, че не й тече кръв от всички дупки. Джобовете му са пълни с долари от претърсените трупове, а някъде в раницата има един приятен слитък чисто злато от пръстени. Ето сега пак, реши да изостане... Минахме през едно селце и май забеляза някакво чернооко агънце. Извиних се на полковника и обърнах след него. Не че ми пукаше толкова за местните, но момичето май наистина беше хубавко и ако не се продаваше, щеше да е жалко този да й вземе девството. Да..... Беше я натиснал в някаква къщичка и ако се съдеше по писъците й, канеше се да я направи жена. Леле, красавица като от Шахнаме. Тук ги има много, особено от таджиките, бели и тъмнокоси с изключително фини ръце и крака. Посини й окото. Ама че гаден свят, ама че гаден свят, даже не изхърка, толкова е просто, с ножа през сънната артерия и блудаещия нерв. Отместих го, метнах на момичето фереджето и се обърнах, а докато се облече, претръсках джобовете и раницата на бойния другар. Шляпнах й един шамар, тикнах й в ръцете доларите от единия джоб и я бутнах да върви към селото.
***
Вече трети месец съм си в къщи. Реших да се разходя до един далечен градец - сам не знам защо взех и личните документи на заклания от мен нелюбим другар, но имах някакво смътно чувство за дълг към ситуацията. Намерих някаква старица, грижеше се за внучето си, снаха й след смъртта на мъжа си заминала за Германия по корабите.
“Синът ви загина геройски, госпожо, с него бяхме като родни братя, трябваше аз да остана там. Това е малко за скръбта ви, но го вземете за детето” – оставих в разтрепераните й ръце доларите от другия му джоб, нали все пак прибрах слитъка....