автор: Zaspal_Misir

Плътна димна завеса закриваше мястото, където преди няколко дни се проведе жестока битка, която бе оставила кървавата си диря. По същото това поле сега минаваше група от войници, нарамили тежките раници, нахлузили тежките кубинки, с оръжие на рамо прескачаха мъртвите си другари.
Никой не поглежда на долу, нямаха сили да го направят, вперели влажен поглед в мъглата продължаваха да крачат изплашени до смърт пред мисълта, че някъде там ги чака техният унищожителен враг. От време на време се споглеждаха и сякаш с поглед успяваха да кажат всичко. Оглеждаха останалите живи другари и знаеха, че могат да разчитат един на друг, когато настъпи заветния момент. Напред, със смели крачки вървеше Полковника. Неговият стоманен поглед и опъната конажа не издаваха никаква мимика. Какво беше състоянието му в тези мигове на агония и кръвопролития той не издаваше по никакъв начин. С епизодични погледи, оглеждаше останалите мъже и се надяваше никой повече да не загине в тази несправедливост. Знаеше, че това е невъзможно, знаеше че още много ще загинат и навярно малко ще са живите, но той продължаваше да крачи все така смело към своята участ, към мечтата да умре в битка. След поредното му обърщане към ротата, погледът му попадна на младеж, които някак се различаваше от другите. Вървеше с умисвка oзарила изцапаното от калните полета лице, която бе израз на неговото щастие. Той крачеше невъзмотим вперил поглед в един мръсен и вече разпокъсан лист, на който все още личаха написаните букви. Полковникът сякаш не обърна внимание и продължи да прескача измрелите другари. Не след дълго нощта падна и макар да не се различаваше много от отминалия ден, умората си каза своето и пълковедаца заповяда на мъжете си да установят лагер. Намериха дърва за огъня, изкараха одеалата и палтките намериха два дънера и се настаниха край пламъците. Войниците започнаха да говорят за това, кой какъв ще стане когато се върне, чака ли го жена му вкъщи и прочие. Макар да осъзнаваха, че едва ли някоя от тези мечти ще бъде осъществена те поддържаха тази тема на разговор. Полковникът отпиваше от горещият си бульон, макар тези стръгчета накъсани вътре по рецепта на един от провинциалните редници трудно да наподобяваха бульон. В миг, погледът му отново попадна на лъчезарно усмихнатия му другар по съдба, който в този миг беше извадил лист хартия и пишеше нещо. Чвекът със стоманеният поглед взе чашата си и заедно с нея се настани до усмихнатия.
- Какво правиш, момче ? – промълви без да променя израза на лицето си Полковника.
Момчето вдигна поглед от това, което пишеше и го носочи към своя водач. В следващия момент промълви:
- Пиша писмо Полковник, на моето момиче, което ме чака у дома. – със задоволство заяви младежа.
- Знаеш, че писмата не се изпращат, редник. – със суров глас смотоляви Полковника.
- Ах, знаете ли, това е голям пропуск на армията. Нима не можем да пишем на любимите си хора, нима нямат право на вести от нас, умиращите. Полковник, разрешете да говоря свободно. – той бе страхотно решителен, за секунда дори не трепна, знаеше какво мисли, знаеше какво прави и какво чувства.
Отговор не бе даден веднага, последва кратка пауза, в която главнокомандващия отпи от бульона си. Младежът сметна, че няма да получи желаният отговор и отново започна да пише писмото си. Изминаха няколко минути, в които и двамата се бяха отдали на собствени мисли, като от време на време вдигаха поглед към другарите си, които бяха насядали към огъня и тихо пееха любимите си песни. Нямаше значение, че е фалшиво и че няма съпровод. Желанието и любовта с, която го правеха имаха неимоверна сила, караха дори и небето да пророни сълзи, с които да изкъпе окървавените им приятели. Полковникът обаче стоеше непоклатим, не издаваше своите чувства. В един миг се обърна към пишештия и промълви с монотонен глас:
- Разрешавам ти да говориш свободно, редник.
Войничето бе малко учуден от закъснялия отговор, но изостави това, което пишеше и го прибра в джоба на курката си. След това впери поглед в своя бъдещ събеседник и без да губи време, започна:
- Полковник, вие сте мъж на честта, много пъти съм ви наблюдавал в битка, бил съм се редом с вас, погребал съм много приятели на полето, но за какво го правим всъщност. Това не е наш успех, това е наща гибел. Идваме тук надъхани и нахъсани, ще избиваме врагове, а всъщност се получава обратното. Даваме най – ценното, което имаме, живота си. Крепи ме само това, че тук на бойното поле, аз знача нещо за някого. Когато минавахме през „долината на смъртта” аз четях това, което ми бе написало моето момиче. Тя ме пренесе извън ужаса на войната и ме върна обратно в дома ни, край топлата печка и вкусната вечеря. Абсурдът е в това, че тя може никога да не получи отговора ми, ако аз умра, той ще изгние заедно с безжизненото ми тяло насред тези пущинаци и може би тя никога няма да разбере какво съм чувствал на бойното поле. Никога няма да разбере, че се бия единствено заради нея, за да мога да остана жив и отново да споделям ценните мигове с нея. Армията е една измишльотина една машина за трупове, която ние Полковник създадохме за собствено самоунищожение. Това не е геройство Полковник, това е глупост. А вие предвождате взвод от глопаци, продали душите си за идеята.
Полковникът не каза нищо, поседя за малко до младежа, след което се върна на мястото си и отпи от бульона. Дали нещо от това, което чу го жегна и го накара да се замисли никой не разбра. Той не погледна повече към смелото момче. Издаде заповед на един от войниците да застане на пост, а на останалите да поспят. Още не пропели първи петли и нашите момчета отново закрачиха по полето, където се виждаха отблясъци от утринното слънце. След няколко часа нагазиха във висока и избуяла трева, където видимостта им бе нарушена. Растителността се поклащаше от лекия ветрец и носеше аромата на кръв. Полковникът даде знак с ръка на своите момчета да приклекнат. Те продължаваха със ситни стъпки все напред, все натам ... към нищото. Онова, което се случи след нагазването им във високите треви е трудно за описание, дори и за човек имащ голям творчески размах. Гледката бе ужасяващата. В този миг, тревите сякаш уживяха и започнаха да отправят куршумите си към плътта на мъжете попаднали в този капан. Това не продължи дълго, никой никога не писа за него. Носеха се легенди, за това, което се е случило там. За загиналите и всичко останало. Не след дълго от там минаха наши хора, вече като победители и намериха гниещите тела. В един миг се чу силен вик:
- Тук има жив, има жив, побързайте той е жив. – със силзи на очи крещеше изплашения войник.
И да, там стоеше изнемощялото тяло на Полковника, паднало във локвата кръв, която оставиха част от неговите подчинени. Погледът му бе все така стоманен и безизразен. Понечиха да го вдигнат на носилка, но той отказа. Подаде ръка на един от помагащите и се изправи. Крепейки се на един прът, който му бяха дали, закрачи към военния камьон. По пътя видя едно обезобразено тяло и някак му се стори познато, ах да ... това бе смелият младеж с писмото. Наведе се и бръкна в курката му, от където извади написаното, окървавено в едната си част писмо и легна на отреденото му място. Когато се прибра в родината, искаха да го закарат до болницата, но той само поиска адреса на редника и нареди да карат натам. Стигнаха до едно малко и скромно жилище, пред което децата ритаха топка или скачаха на въже, а майките им зорко бдяха над тях.
- Коя от вас е жената на редник .....- дори не довърши изречението, когато едно 23 – 24 годишно момиче зарида и тръгна към него с плахи стъпки.
- Вие ли сте - попита той с нетрепващ глас.
- Да, аз съм, аз съм – през сълзи промълви момичето.
- Това е за вас – каза Полковникът, след което се обърна и закуцука обратно към колата.
Момичето пое с треперещи ръце писмото, разгърнаго внимателно, за да не го разкъса, тъй като хартията бе вече овехтяла от влагата на местонстта, в която се биеше нейния мъж.
„ Скъпа моя, нося ти вести от бойното поле. Битката е страшна, мнозина умряха под ударите на противноковите оръдия. Но аз мила моя съм жив, останах в тази битка, за да я водя заради теб, заради мечтата ми да се върна обратно у дома. Искам отново да сложа глава на коленете ти и да споделя своите мисли и чувства, а ти с нежен глас да ми шепнеш любовни слова. Скъпа моя, бъди търпелива, не остана много, аз ще се върна жив и здрав и тогава ще може да отгледаме заедно бъдещото ни детенце. Кръвта е много слънце мое, мъртвите другари са безброй, но аз не съм сред тях, моята кръв я няма на бойното поле, аз ще се върна, ще се върна при теб. Помниш ли първия ден когато се запознахме любов моя, помниш ли този заветен миг, в които погледите ни се срещнаха и в миг разбрахме, че сме един за друг. Помниш ли първата ни вечер заедно мила моя, помниш ли ... полегнали на мекото легло сред моите приятели, беряхме плодовете на нашата любов. Спомни си с умивка за това слънчице мое и никога не го забравяй, защото аз няма да умра в тази война, аз винаги ще живея в тези мигове, винаги ще живея в теб любов моя.........
Писмото не бе довършено, това бяха последните слова написани в него. Момичето стисна писмото в ръцети си така силно, както би прегърнала своя любим, ако той бе сега до нея. Ала тя знаеше, о да, знаеше, че той винаги ще бъде до нея, винаги ще бъде в нея. И това щеше да каже на детето им, че баща му живее чрез тях и, че ще умре с тях. Това бе историята, разказана ми от единственият останал жив, които ме повика, за да ми я разкаже, за да мога да пресъздам ужаса на войната, за момчетата, които е предвождал и за мъничката светлинка, която проблясваше в усмивката на редника. Не след дълго научих, за смъртта на Полковника, с който умря и последният от „долината на смъртта”. Но историята за тях е жива, написана такава каквото е.