автор: VECNO

Сравниха ме веднъж с усойница.
(От вярност към изтърканите нрави!)
Но аз обичам мъдрите животни –
и като тях: не мога да заплача,
не чакам никого да ме закриля.
Наложи ли се – смъртно хапя,
опашка губя, но оставам жива.
По дните – камъни горещи –
зарязвам не една любима кожа.
Сбогуванията ме овъгляват като пещи,
болят като целувката на ножа.
Но не ненавист към живота
ме свива във хралупите на делника.
С любов – свещената отрова –
лекувам рани и несрети...
И ти, човече, под звездите крачещо,
когато дъвчеш залъка си грешен,
внимавай да не стъпиш във гнездото ми!

Не смея да те клъвна, че ще ти хареса...