автор: apostolicia

Мила ми приятелко,
Животът, както е казал поета, започва след четиридесетте. Работата е там, че като ги навърших, вече е редно да почна да живея. И сега съм в едно трепетно очакване, белким верно вземе, та почне. Досега чакането – да те осведомя – е напразно. Но може би той, животът, йощ не знае, че аз съм навършила 40.
Трябва да намеря някакъв начин да го информирам, че докато разбере, нищо чудно да гушна букета – за кощуна! Трябва да го осведомя. Иначе като нищо на надгробната ми плоча ще пише: “Умряла, преди да се роди!” А това точно не бих го допуснала.
Ще кажеш:”То човек като навърши някаква възраст, вземе, че си направи равносметка.” Да ти кажа честно, опитвам се, ама стигам до :”Време е за равносметки!” и все нещо друго ми отвлича вниманието, все нещо друго, по-важно, имам за вършене. Иначе не, че нямам желание.
При нас, мила приятелко, животът си тече гравитачно, тъй да се каже. Сутрин изпращам Пепс на работа, сядам пред компютъра и се осъзнавам чак вечер, когато го дочаквам да се прибере от работа - то май само това правим.
Веднъж ни срещна една циганка на площада зад черквата. Като се спусна тая жена, грабна ми ръката и уж моята ръка държи, пък очичките на дъртата парантия все в Пепс – “Хубав син си отгледала, булка!” – вика ми. Така ме стресна, че изтървах момента да й откажа врачуването овреме и тя занарежда:”Хубав човек си, хубави работи те чакат. Два пъти си се женила, ама късметът ти е в третия…” Е, тук, вече не издържах. “Ето това е Втория – посочих й Пепс – и най-добре ти му обясни, че не ми е на късмет, щото мене отказва да слуша!” И отпраших напред, като ги оставих да се обясняват двамата. Та сега се чудя тоя, Третия, дето ми бил на късмет, дали още го има и дали още ме чака. Щото това беше преди една-две години. Знам ли колко му е търпението на човека.
Пиша от толкова години. Все по-брилянтно, все по-прекрасно. Но както ти е известно в “брилянтно” и “прекрасно”, и в “браво”, и в “обичам те” почти не се съдържа предизвикателство. А аз имам десетки обожатели и само едни критик. Липсва ми предизвикателство. Липсва ми страдание, защото това е единственото истинско човешко чувство. Поне единственото, което кара мен да пиша.
Всяка жена заслужава поне един виртуален любовник, независимо колко добър е брака й. Все пак браковете с тяхната относителна безконечност, са малко досадни, а съпрузите –незнайно защо – така са притиснати от ежедневието, да не говорим, че обидно бързо се предават на навика, че в един момент и най-романтичните и предани съпруги проумяват, че не Него не му дреме за Нейните психологически драми. Моят съпруг е страхотен, ти го знаеш, мил, грижовен, обичам го и той ме обича. Но не ме познава. Снощи казва: “Абе я да те питам, ти можеше ли да плуваш, че не си спомням?!” Добре поне, че помни името ми, много се засягам на тази тема. А тези в Интернет нямат представа дори как изглеждам, но ме познават отлично и знаят прекрасно дали мога или не мога да плувам. И не само това знаят. Вярно е, че поне с половината никога не би ми хрумнало да се срещна на живо, камо ли да живея с такъв мъж – разлигавен от романтика. Но очевидно женската природа е леко шизофренична, ние умеем да живеем в няколко плоскости.
Пиши ми, мила! Вярно е, че отдавна не съм ти писала, но се намирам в някакъв странен творчески подем, дето направо граничи със серийно производство. Вечер понякога едва дочаквам Ани Салич да ми сподели поредната кървава новина, и веднага се търкулвам в леглото. За да мисля как да го кажа, как да го формулирам, как да… и към 3 вече да съм станала и да блъскам бясно по клавиатурата.
Така ми се иска да посадя дръвче….
Обичам те, пиши ми!