автор: utro

Капе сол по пътеката,
преди малко съвсем захаросана.
Хвърлям млечка
по млечния път
на ръцете си.

И със тези ръце
ровя в купчина сгърчени кости.
Сбирам порции думички-
капки от кръв
за сърцето си.

От очите ми сухи
се вият пътечки размислени
сякаш тук съм дошла
като в Лоно на пясъци мъртви,
а е време за оран -
дълбока, тревожна и истинска,
за да вдигне полето
висока пшеничена църква!

Но къде ли са взряни душите ни-
в ада на Нищото,
във хронични илюзии
мият се - все белоноги
и пропускат навярно
сами да приготвят огнището,
дето хлябът е вкусен,
защото е месен от Бога.