автор: Vedrin

Ще те хвърля ли, щастие, в старата ракла за спомени -
там, където оставих лица, гласове и врати?
Ще забравя ли бързо за първите пролетни ромони -
дъждове от усмивки, в които надежда дъхти?

Тези морни нозе, със които кръстосвах площадите,
сякаш вече са пълни с олово, което тежи...
Остарявам. И явно - светът ще остане за младите.
Побеля ми косата в химери от сладки лъжи.

Колко пълна е, щастие, раклата с чувства забравени!
Сред любови скътани сълзите лютят с нафталин.
Неведнъж съм прощавал за скърбите мои сподавени
и изгонен съм търсил мечтите си в чаша пелин...

Няма място за тебе във моята ракла претъпкана.
Валидол ще ми бъдеш - тръпчив и пределно студен.
Може би още утре ще вдигна подкова от стъпките
на орисника, който любов е измолил за мен...

(От "Сбъднати предчувствия")