автор: mi_me_to

Някои ден, като втръсне,
шепот зад думи да крия
и разумът се шмугне
в пристана без мен да вие,
а вятъра зове
за недодялано рахвърлените чувства,
на полянка, искаш ли, да постелим светове
които живота ни изскубва.
Венец да ми направиш от тревата,
отчупил клонки и бодли.
Не с рози, закичена косата,
а стръкчета отпечатали дъха ти.

Да гоним избегнали унилост
предели на непораснали деца.
Слабостта ни към влюбчивост
неизтляла свещ е в две сърца.
В смеха разкъсал нишки
на посветено невъзможно
уютно да сме близки,
разкъсали понятието сложно.
Неизреченото заспива в тишина,
когато гласа ти ме подрежда в безразборно
шумни дни, останала сама.

Да запечаташ на устните
прималяла нежност.
От усещане за пулса ти
как имам потребност...

Ако някой ден
отвъд редове те намеря
искаш ли неразумно
да постелим
една мъничка поляна.
Не събрала кал от срещи и раздели,
защото сме чисти, когато сме двама.