автор: radi_radev19441944

гротески



Отпървом ми изчезна съпругата, а после и кучето. Някой ден може да ми изчезне и колекцията от празни бутилки. В действителност за съпругата не съжалявам, но кучето беше ценен екземпляр, тъй като от съображения за сигурност бях го научил на санскрит и есперанто, а от български и английски хал хабер си няма. Така че не ми е ясно на какъв език ще му говорят похитителите- може би на кучешки, доколкото е възможно да са го откраднали, но само ми отвориха работа да го търся.
По принцип разполагам с няколко хипотези относно неговото местонахождение, но още не съм проверил нито една. Най- вероятно са го отмъкнали онези вагабонти от градския кучкарник, които по нареждане на управата периодично обират бездомните песове от улиците с цел кастриране и обезпаразитяване. Така че нищо чудно някой ден Муржо да се появи тук обезпаразитен и обезмъден и да започне да псува на есперанто с някакъв неистов сопран всички управници, дето са го докарали на тоя хал, напук на кучката Дулцинея, която все е разгонена и непрекъснато го сваля с недвусмислени намеци за своите несподелени чувства.
Що се отнася до съпругата, тук ситуацията е още по смехотворна. Разбира се, няма опасност, поне така си мисля, да дофтасат тук служители от управата и да ме отведат в нарочно учреждение с цел обезпаразитяване и обезмъдяване. То не е и необходимо.
Но съм абсолютно сигурен, че тя сама е организирала собственото си отвличане с цел да ми измъкне известна сума пари, защото научила отнякъде, че съм получил хонорар във връзка с разкриването на една застрахователна далавера, когато бе изчезнала картина на „великия” Исак Д , който междувременно си беше откраднал сам картината.
Съвсем прозрачна история- тази с жената. Подозренията ми се потвърдиха много скоро. Идеята е да изкопчи парите и да се запилее с любовника си някъде по Черноморието или- може би- по Беломорието, защото много тъгувала в тази делнична атмосфера- пустата мотика осми номер-, но тъй като онзи е беден като църковна мишка, следователно трябва аз да плащам сметката. По принцип, не бих имал нищо против да дам парите, ако знаех, че изобщо няма да се върне, само че това е невъзможно, тъй като парите неизменно свършват, независимо от количеството, поради което, в края на краищата, тя ще дофтаса обратно и ще ми иска още, което би ме лишило от редица преимущества по отношение доставката на качествен алкохол, а също така са допустими затруднения във връзка с издаването на новия ми шедьовър в криминално- философския жанр, в който съм всепризнат майстор, озаглавен: „ Екзистенциализмът в полицейското изкуство” от издателство Хермес, както и неудачи с финансирането на проекта по откриване следи от прабългарски цивилизации от епохата преди сътворението, инвестициите, касаещи проекта с конструирането на ново поколение каба гайди и така нататък- все престижни начинания, за които тя нехае и държи да получи парите накуп и още сега- всичките без остатък. „ Я виж на какво съм заприличала!- беснее тя из коридорите на замъка- Дори си нямам свястна диамантена огърлица. Да не говорим за Версаче.”
Както и да е, отдъхнах си, когато се запиля някъде под предлог, че е отвлечена, а когато ми се обадиха за пари, напълно ми се изясни всичко. Някакъв индивид с гробовен дитирамб произнесе по телефона: „Платете сто хиляди в брой, за да ви върнем съпругата! И никаква полиция…”
Щях да прегракна от смях, доколкото самият аз съм тази полиция. Сто хиляди в брой за собствена съпруга? Те съвсем са се объркали тези момчета. То си личи, че е аматьорска работа- просто не знаят с кого са се захванали. Веднага ми стана ясно, че съвсем скоро ще започнат да ме молят да си я взема обратно и дори ще ми предлагат пари за това. Само се захилих и му отговорих на онзи, че ми е жал за него. Разбира се, възмездието не закъсня. Набързо след това ситуацията стана пределно прозрачна. Онзи хленчеше по телефона: „ Моля ви господине, елате да си вземете съпругата!”
„ Халал да ти е- отговарям му- радвай се на голямата любов!”
Отначало ми даваше десет хиляди, после двадесет, накрая сто. Само и само да отида да си я взема. Дори ме обвини, че съм го изнудвал /аз- него/ и щял да се жалва в прокуратурата. Естествено, че не му обърнах внимание и известно време след това вестниците писаха за един много странен и трагичен инцидент: някакъв млад мъж отишъл в хирургиите и заявил, че желае да го кастрират, а след като му отказали, отишъл в психиатрията, където се легитимирал като Джакомо Казанова и пожелал да сподели леглото с главната лекарка. Това го спасило. Диагнозата била нещо като Циклофренен синдром с пристъпи от мания за величие и последвали меланхолни паузи, през които пациентът шепнел мрачно в полусън някакви лирични изпълнения от литературни сайтове- един факт- потвърждаващ диагнозата, но аз силно се съмнявам и все ми се струва, че се касае за обикновена симулация с цел прикриване на следите. Човекът явно се е наплашил и предпочел психиатричната клиника пред страховитите любовни пориви на възлюбената. Май че го разбирам.
Веднага след това престанаха телефонните атаки от въпросния източник, което явно подсказва прогнозата, че се касае за същата личност. Този човек определено ми стана симпатичен.
Още по- фрапиращ беше случаят с разнищването на аферата с бактериалния щам „Бацилус Булгарикум”. По време на голямата параноя след терористичните актове, когато вестниците гъмжаха с информации за разпръснат тук и там бял прах- определян като антракс, а впоследствие се оказа гипс или брашно, на едно импровизирано интервю журналистите ме разпънаха на кръст- в ролята ми на старшо ченге-, че не сме реагирали адекватно на терористичните заплахи, дори някой подхвърли разочаровано, че ние- българите като нация много малко сме дали за справянето с тероризма в глобален мащаб, а освен това нямаме особен принос по отношение предоставянето на интелектуален продукт за света. Тогава си нямах друга работа или пък бях пийнал повечко, а може би е заговорило патриотичното чувство и възразих компетентно: „Как не сме дали, ами компютърни вируси, ами „Бацилус Булгарикум” кой го създаде…” Още същата вечер ме награкаха журналисти от местната преса за по- точна информация и понеже бях шокиран от дървотията на тези хора продължих в същия дух: „ У нас съществуват лаборатории за селекция и производство на бактериални щамове със стратегическо предназначение- най- вече Бацилус Булгарикум”. Това налудничаво изявление направо ги побърка. Регионалният ежедневник реагира незабавно: „ Както вече сигнализирахме и, за което нашият вестник „Мариченска правда” съобщи първи, със сигурност е доказано наличието на лаборатории за селекция и производство на бактериален щам Бацилус Булгарикум- съгласно мнението на специалисти много по- опасен от антракса, но за сега пазен в строга тайна и отговорните лица в държавата отказват да съобщят подробности относно тези опасни експерименти със здравето и околната среда. Това още веднъж показва сериозността на въпроса, но що се отнася до информацията, от наша страна ще бъде направено всичко възможно да не оставим обществеността в неведение относно поведението на конкретни държавни институции, запознати с проблема. Точка.” Мислех, че с това шумотевицата ще затихне, защото всяка глупост би трябвало да си има граници, но се оказа, че що се отнася до този феномен, особено у нас, това правило не важи. Безгранична е. Оказа се освен това, че са открити конкретни „извършители” и бюрократичната машина се е задвижила. Наскоро след което получих призовка за явяване в съда по повод наказателно дело номер еди кой си във връзка с явлението „Бацилус Булгарикум”. Ами какво да правя- явих се; нали собственоръчно бях забъркал тази каша, сега трябва да си я сърбам. Работата е много сериозна и обстановката е потресающа. Няма лабаво- както казваше един нашенец. На лице са всички длъжностни лица: съдията, прокурорът, адвокатът, подсъдимите, свидетелите, между които и аз, публиката. Съдията дава старт:
„ Дами и господа, граждани и гражданки, намираме се в процес на разглеждане делото срещу група бизнесмени във връзка с разкриването на лаборатории за опасни производства и пласмент. Давам думата на обвинението”.
Прокурорът- едно дребно, но злобно човече веднага се заяде като горчива краставица: „По време на следствието беше доказано недвусмислено и обвиняемите, както и защитата не бяха в състояние да опровергаят факта, че в съответните лаборатории се работи с опасния щам Бацилус Булгарикум”. Прокурорът още дълго обясняваше мотивите на обвинението, но аз вече бях си сдъвкал вратовръзката. Слушайки всичко това, все повече ме присвиваше коремът и се опасявах да не ме избие на разстройство; общо взето винаги ме избива на разстройство, когато глупостта започне да надскача някакъв допустим предел. Но в това отношение понякога възможностите са неограничени. Що се отнася до обвиняемите, ситуацията е достатъчно драматична. Тук са: бай Иван от Чънгърлии- собственик на мандра за производство на кисело мляко, сирене и кашкавал, бай Гочо от Бъдърлии- собственик на мандра за производство на кисело мляко, сирене и кашкавал, бай Денчо от Ишикишлии- собственик на мандра за производство на кисело мляко, сирене и кашкавал. И така нататък… Все дърти селски хора- с достолепие и тежест.
„Обвиняеми, бай Иван от Чънгърлии,- продължава патетично прокурорът- признаваш ли, че си прибавял към млякото опасния бактериален щам Бацилус Булгарикум?”
„ Па еба ли мааму- чеши се по врата бай Иван- аз все си мисля, че това си е чиста мая от нашенските, дето и баба ми, и прабаба ми, и прапрабаба ми туряха в млякото за подкваса. Кой ти е знаел, че в това нещо има някакъв си Бацилус Гъзарикум”.
„ Не Гъзарикум, а Булгарикум- поправя го прокурорът и продължава- сега в рамките на Евросъюза, когато всички ползват безопасните и качествени производства- в ерата на новите технологии, тук у нас все още се намират производители, които предлагат на пазара продукти, съдържащи опасни бактериални щамове. Бацилус Булгарикум- та това е по- страшно и от антракс!”- завърши драматично прокурорът.
„ Пък аз съм на мнение, че не е толкова страшно- обади се плахо адвокатът- щом на прабабата, прабабата го е ползвала и е още жива…”
„ Не, не е жива- коригира го скромно бай Иван- тия дни около Никулден се навършват сто и кусур години от кончината и”…
„ Ето на, така си и знаех- подскочи прокурорът- виждате ли колега- значи все пак е умряла още преди повече от сто години, а то не може и да бъде друго при наличието на този Бацилус Булгарикум.”
„ А-а, така ли било, пък на мен все ми се чини, че беше от ракията- обади се бай Иван.”
„ Как така от ракията, каква ракия?”
„ Ами помня, че преди да умре старата, си поиска едно павурче с първак за разтривка, но вместо да се разтрива, я издрънка на един сулук и май и дойде множко. Можеше и да не умре, ако преди това не беше я ритнал коня, когато се опитала да го яхне”…
„ Какво, какво- коня ли да яхне? Ама, че луда бабичка! И ти ги помниш тия работи?”
„ Ами че помня ги- вече бях коджа ерген, само че моята Иваница- още мома- все ми бягаше по перваза, та си рекох да и занеса едно бакърче кисело мляко от бялата биволица- белким кандиса. И сега с тоя Бацилус Лайнарикум хептен я закъсахме…”
„ Не Лайнарикум, а Булгарикум”- поправи го отново прокурорът.
„ Така де- Булгарикум. Ама да ти кажа, началство- Булгарикум ли беше, Лайнарикум ли беше, баба ти Иваница го изплюска цялото бакърче– имаше барем два пръста сметана- и рече, че иска още, ама аз я подмамих в плевника и я гътнах върху сламата. От тогава ми е излочила барем две влакови цистерни мляко барабар с все Бацилус Булгарикум и нищо и няма.”
„ Хм- ясна е работата. Значи престъплението има дълбоки корени. Ами ти, бе бай Гочо, от колко време тровиш потребителите с този опасен продукт?”
„ Възразявам!- надигна се адвокатът- Не може да се определят нещата по този начин преди да има доказателство, че продуктът е вреден”.
„ Възнамерявам да го докажа, колега- просъска гневно прокурорът- и така преди колко време е умряла твоята пра- прабаба?”
„ През Балканската война беше- надигна се съкрушено бай Гочо от Бъдърлии- Опитала се да премине през фронтовата линия край Чаталджа и да закара с каруцата на пра- прадядо кисело мляко, сирене и ракия, щото попаднал в обкръжение, но на връщане се натъкнала на мина и загинала. Тогава пра- прадядо Гочо се ядосал, преминал в настъпление, пробил фронтовата линия на нож, обкръжил противника и атакувал харема на великия везир. После докато спял в одаята при една ханъма, дошла стражата и го завързала. Имали намерение да го назначат за старши евнух към харема и чакали специалиста да се заеме с операцията, но през нощта ханъмата го освободила и избягала с него. Помня, че старецът ми доведе от фронта нова пра- прабаба и братята на прадядо са все от нея. Докато тате ме ожени за една мома от Ешевренлии и ме вземат в казармата, заедно пасяхме говедата и играехме на панта по поляната, ама след като дойде булка Гочовица ми се отвори още работа, та нямах много време за панта. После дядо се задоми за четвърти път, щото все му бягаха жените и ми се роди и още едно малко чичи.”
„ Чакай сега, ти с братята на прадядо ти ли си играл на панта?”- прекъсна го прокурорът.
„ Да, ама то беше преди да ме ожени тате, после булка Гочовица не ме пускаше при тях, щото били още дечурлига. Научи ме на едни други игри.”
„ Кой се занимаваше с доставката на Бацилус Булгарикум?”
„ Па еба ли го; то май- гаче от памти- века сами си правехме маята.”
„ И туряхте вътре Бацилус Булгарикум, така ли? „
„ Ъхъ…”
„ Достатъчно- тържествуваше прокурорът- значи на практика тайни лаборатории за създаване на бактериални щамове са съществували отдавна в България и това се е превърнало в семеен бизнес. Но да оставим на страна сега факта с практикуването на един незаконен бизнес без благословията на държавата; това е друга тема и обект на друго разследване, а да се върнем към въпроса с опасностите, които произтичат от ползването на този Бацилус Булгарикум. Та значи, все пак, бай Гочо, пра- прабаба ти и пра- прадядо ти са умрели и ти не можеш да отречеш, че този факт се дължи на употребата на въпросния опасен продукт.”
„ Ми то, че умряха, умряха, но на мен все ми се чини, че старият умря след агитацията да подпише заявлението за влизане в Текезесе. Много здраво го бяха агитирали в кметството онези айдуци и после дъртата го налагаше с овчи кожи, ама не помогна. Скоро след това и тя се спомина: умря завалията от мъка, щото нямаше кой да я сайдисва.”
„ Достатъчно! Предоставям доказателствата на съда. Следващият обвиняем- бай Дечо от Ишикишлии. Ела и застани тук!”
Нещастникът се надига едва, едва и мига виновно.
„ Аз съм началство.”
„ Виждам, че си ти. Ами ти, бе байно, признаваш ли, че си турял в млякото Бацилус Булгарикум?”
„ Протестирам! – намесва се защитата- Това нещо трябва да го докаже следствието.”
„ Отхвърля се- постановява съдията.- Продължавай!”
„ Както кажеш началство- май-гаче турях” – мрънка виновно бай Дечо и се чеше зад ушите.
„ И кога умря пра- прабаба ти?”- продължава да го дъвче прокурорът.
„ А-а, тя още никогиш не е умирала…”
„ Какво, какво- не е умирала ли?! „
„ Ъхъ.”
Прокурорът отваря уста и се втрещва. Всички зяпват и се втрещват.
„ Значи още не е… И с какво я храниш, бе човек?”
„ С Бацилус Булгарикум”.

… Процесът срещу Бацилус Булгарикум зацикли и се провали, но наскоро след това вдигнаха акциза за ракията.
Булка Топузовица подаде молба за развод, а Муржо се върна сам един ден- мръсен, проскубан и клекна пред офиса с изплезен език. Когато го смъмрих, обясни гузно на санскрит, че се е подветрил по една засукана кучка.

Р