автор: pord

Не търся утеха
в риторичния патос,
а просто виждам интригата:
ако интелигентните бяха богати,
кой щеше да чете книгите?

В думите вярвам, а не на думи,
вярвам в човека, а не на хора,
вярвам на прицела, а не в куршумите,
вярвам на притчи, а не в истории.

Именно тези, които казват
да не се вземаме
на сериозно,
най-много
от истината се пазят
и животът им
е стена от пози.

Виждам още, че истинският живот
няма нужда от грим и димки.
Не е толкова важно
какво –
по-важното е кой
има.

Какво е много,
какво е малко,
къса или дълга ни е веригата?
Моето определение е като залък:
имам само това, което ми стига.