автор: iszaard

Куцата муза вървеше през полето. Студената пръст, измръзнала от зимния студ, свадливо бодеше краката й, особено левия. Беше ли нещастна? Или просто вятърът, който безспирно рошеше косите й, оставяше оттенък на тъга?!
Очите, обримчени от влажните къдрици, тревожно се взираха в небесата. Там подранили птици търсеха бъдещи гнезда. Младото слънце срамежливо оглеждаше за пролука в навъсените тежки облаци и почти загубило вяра в себе си, се готвеше всеки миг да заплаче.
"Студени са моите поля. Да можех, бих запалила сърцето си, бих го превърнала в огромен пожар..", мислеше музата и стъпките й, натежали от умора се стопиха в мълчанието на полето.
Отвъд рижавия хълм стоеше любовта. Просто едно огледало. Студено, навъсено, преднамерено грубо. Куцата, срамежлива, слънчева муза с тъжни коси и още по-тъжни очи пламна като факла при вида му. Сиянието й освети небесата. Птиците забравиха полета си и кацнаха на раменете й, сякаш намерили истинския си дом...
Огледало, примамливо и страшно! Безлично, но съдбовно. Просто нищо и никакво отражение на самотата. А отвъд видимото стоеше любовта. Плахата любов на просещия щастие. Тревожната, оставяща след себе си пустини или дворци. Абсурдната любов- хиляди парченца скреж, нежната - едва доловима усмивка.
Музата плахо извърна глава. Не посмя да види отражението си. Колеба се дълго и накрая тръгна. Очите й почти виждаха градините на рая, ръцете сякаш докосваха нечии топли, отчайващо близки ръце.
"Само да не бях куца", тупкаше сърцето й в изгаряща болка - "Да, муза съм, но какво от туй, че по раменете и косите ми пърхат птици, че е мое безкрайното небе, след като не мога да бъда като тях?!"
В огледалото беше любовта. На самотния, тревожен, абсурдно влюбен в красотата творец.