автор: Evensteel

Дали съм думи...
Препълних се с емоции. Събудих се и тази сутрин усетих, че не мога повече. Усещам хаос и неверие, и мъка, и любов, и радост. Но повече не мога. Ако поема още малко ще се пръсна, ще изчезна, ще се стопя в пространството, ще се удавя в емоции. Тогава, усещайки това си състояние, реших да те попитам нещо просто: “Ако някога сме двама с теб за повече от ден ще можеш ли да живееш с мен ако дам обет за мълчание за седмица? Да бъдем заедно без да кажа дума цели седем дни, да се събирам в себе си, в една точка, да се свивам и фокусирам, да се превърна в точка, наситена и черна, вдлъбната в самата себе си.”
Ти мълча дълго, много дълго. Обърка се, въздъхна тежко. Реши, че е една от лунните ми фази и се почувства уморен. След малко ме попита защо е нужно да давам обет за мълчание, защо е нужно винаги да съм различна, защо е нужно да съм странна и извън контрол.
Иска ми се да замълча и сега да дам обета за мълчание, да се свия в черупката на орех и да не кажа нищо повече, защото вярвам... няма да разбереш. Но за пореден път поемам дълбоко въздух и се опитвам да обясня себе си, да се направя по-ясна, по-лесна за възприемана, по-смилаема. “Искам да изпитам удоволствието от общуването с теб без думи, искам да преминем шумната преграда, която ни кара да се губим често, а след това да се намираме мъчително. Искам да открия дали съм думи, дали лицето ми е на човек или е лице от слово, дали съм личност или глас, какво съм аз в теб и какво си ти в мен.”
И ето я тежката верига от въздишки и умора. Въздишаш, винаги си знаел, че с мен е трудно. Винаги си се надявал, че този път няма да е така. Че съм се променила, че не поемам всяка вечер по лунната пътека, че оставам там където ме оставяш и не съм различна всяка сутрин. Ще ти се да съм нормална. Но това съм аз.
Мълчиш и пушиш, поглеждаш ме от време на време, а аз очаквам отговора ти. Дори се чувствам неловко може би, защото осъзнавам колко ти е трудно с мен и как неистово копнееш да съм нормална, за да можеш да си с мен. По устните ти тютюнът остава горчилка, толкова сладка за мен, че понякога те изненадвам и те облизвам без предупреждение. Тютюнът казва повече понякога докато горчи в устата ти.
Поемаш въздух и събираш смелост да кажеш последната присъда. “Словата ти са твоето лице, умът ти – идентичността ти. Ако замлъкнеш и не казваш дори и дума лицето ти се размива, губиш себе си. Съдбата ти е в думите, в условностите, в шума и натруфеното философстване. Когато видя, чуя, прочета думи, написани от теб аз винаги ги разпознавам – в тях са очите ти, устните ти, меката извивка на ухото, тънките и бели пръсти. Аз те виждам в думите. Но без тях ти нямаш лице, ти нямаш идентичност. Словата ти придават форма, която мога да позная”.
Мой ред беше да въздъхна тежко. Последната присъда е непоносима, но за пореден път ще повдигна камък по-тежък, от колкото мога да нося.
Прегръщам те силно и започвам да редя нова приказка, да строя нови светове от думи, да давам надежда и да съществувам в тази форма, която можеш да познаеш.
А когато някога успея да събера смелост да се справя със самотата... ще замлъкна и ще се изгубя от очите ти.