автор: alkaltchev

Не тоя път,
а другия.
Не!
Третия.
Проклинаме под нос
и пак вървим.
В началото
не вярваме във грешките,
а после –
в мисълта че не грешим.

Но без да щем –
ей тъй,
от самосебе си
във нас се ражда
винаги едно
необходимо чувство
за движение,
за слънце,
за поникнало зърно.

И с мъдростите,
дето сме прикътали,
замеряме
врабците по дърветата.
Разбрали,
че преди да има пътища,
със сигурност
е имало пътеки.