автор: eklekti4na

Първо клише: ако обичаш някого, пусни го на свобода.
Или ще отлети, или ще се върне при теб. За пръв път ми го написаха в лексикона едни приятелки. Бях на десет. Оттогава съм се размечтала да го видя те това нещо как става на практика. Защото откъм патетични слова и мъдри цитати всички го докарват и чак сами си вярват. Но, а си посмял да си понадигнеш и на милиметър перката, а си останал без нея... Та, били са ме доста през крилете и затова съм се научила да не пърхам много-много...
Мина време, поочука ме живота. Почти се бях отказала да вярвам в свободата и хоп...намерих си и аз майстора. Чак ме е страх да го изрека, но за целите на изкуството ще го направя – след купища теоретици, попаднах и аз на практик най-сетне. Той не говори много. Така да се каже, ораторството не е сред най-силните му черти, за мое щастие. Но пък малко ме травмира мъдростта, с която се е явил на тоя свят. Защото се държи така, както аз сигурно и на седемдесет, живот и здраве, не бих могла. Сигурна съм, че се е родил такъв. Не можеш да се шлифоваш така, колкото и да искаш. Пък и кой луд в днешно време вярва в теорията за промяната?! Просто го носи отвътре, гадината, казано с най-мили чувства. Как да не иззлобее човек, при такава конфигурация на гените.

И сега идва ред на второто клише: внимавай какво си пожелаваш.

Сега от мен вече се очаква да разперя криле и да покажа как ловко мога да летя. Разгеле, струваше си чакането - викам си - сбъдна ми се детската мечта... Беше кратка радост обаче. Полетът ми – тъжен. Не полетях. Дори не можах да надигна криле.
Чаках го цял живот и накрая като онова злощастно лястовиче с обгоряло от пожара крилце, си останах в гърнето. Безлетежна. А капката, която и аз като птичето първо помислих за дъждовна, и в моята приказка се оказа сълза. Само че не майчина. Сълза от мъдрия ми спътник. Той не говори. Той плаче с мен.


На всички бъдещи и настоящи майки, които някога ще трябва да отговарят на въпроса: „Мамо, какво е свобода?”