автор: sradev

Здравей М,
Сетих се вчера за тебе покрай ракията. Край тебе съм пил предимно ракия. Абе ти си ме знаеш като алкохолик и нека така си остане. Днес би ме изхвърлила заедно със смрадливите ми цигари, но тогава някак си ме търпеше, подозирам че дълго си проветрявала дома след мене.

Та за търпението ти се питам. Светът, който те заобикаляше не беше твой. Търпеше го някак си, преглъщаше го, но той си оставяше своята горчилка. Тя се втвърдяваше по лицето и то ставаше строго. Но дълго такъв камък не може да се носи - пропука ли се и събраната чернилка изригва.
Да, мислех си тогава, но не ти го казах, че време е да потърсиш своя свят. Сега се питам дали си го намерила. Да се облегнеш да пряспа сняг, да затвориш очи и да се усмихнеш на слънцето. Само така съм видял да се стопи камъка ти. Значи той е и леден, от онзи лед омесен с блато, тъпкан и зацапван, който до лятото можеш да срещнеш. Само топъл дъжд може да го затрие. Дано си срещнала топлият дъжд.

Но да се върнем на ракията. Вчера пих ракия от мелнишка лоза, в черничево буре отлежала. И покрай нея се сетих за ракията на дядо ти. Е, не изпих цялото буре, но сватба беше и много от гостите ми помагаха. Пиян ли бях или не, но и аз не можех да ги понасям. Те и до сега не са в нито един от моите светове. Порай тях какво остава - човек да се напие, за да не ги вижда.

Ох, дано да си избухнала навън!