Мъничка звездица бяла
изтръгна за мене небосклона
и разбрах, не съм живяла,
преди да хукна да я гоня.
Светли нощи завеща,
необуздани сънища
вплели в косите смях
на дете, на жена -
разнищена до писък и прах.
От докосване хладно -
наказа да умирам.
Безпощадна е, безпощадна...
Искрица търся - да извирам.
Тежък товар - небосклон си нося
и само птиците чуват ме да стена...
Всяка нощ от нея прося -
отвъд светлината да минеш - за мене.
Лудост за двама чува,
самотен вой в пространството държи...
Кажи ми...
Вярваш ли в звезди?