автор: vesi_lina

Освен мен...
Никой не го усеща
как точно
в шест,
може би в пет
на разсъмване,
всеки ден облича
черно-бялата риза,
недоспалата...
И носи просфора
в олтара.
Как мирише на мухъл
този вкиснат
хляб,
който дава за нафора.
Мирише.
Мирише на гнило.
Взетата по тъмни
доби
мая от душата
на чуждите вопли.
Опява чуждо умряло.
Все сутрин.
В шест,
може би в пет -
часът всъщност няма
значение...
Но на разсъмване,
когато небесата
благословят росата
за миро.
Миро са капките,
които с мръсни цървули
гази...
А после без срам вдига
ръце към небето -
да го покрие бялото.
И отровата му мирише
на мухъл.
Усеща се.
От разстояние...
Затова силните -
онези песове лешояди,
знаят...
Как дяволът-върколак
прави не със своя,
с чужда пита помен
и как я подава
с подсладено коливо...
Амин на душата му!
Без свещ.
Без
пламък... Но
точно в пет...
Почти в шест
на разсъмване.
Малко преди задушница.